Тогава защо се затруднявах да го помоля за помощ? Защо ръцете ми продължаваха да треперят?
- Съзнавам, че едва ли някога ще ти стана симпатичен след първия ни разговор - отбеляза той, - но искам да знаеш, че съжалявам. Нямах представа, че пазиш всичко това в тайна.
- Няма нищо - отвърнах аз. - Но какво общо има това с назначението ми?
Той не отговори в продължение на няколко секунди. Просто... се взираше в мен.
- Ще престанеш ли? - пророних аз, колкото ядосана, толкова и смутена. - Ако кажа, че ще ти простя, ще спреш ли да ме зяпаш така?
Устните му се извиха в чаровна усмивка.
- Не.
Кланси, който очевидно не беше научен да уважава личното пространство на околните, пристъпи към мен. Аз отстъпих назад и краката ми потънаха в лепкавата кал. Вместо да се откаже обаче, той прие реакцията ми като предизвикателство и направи още една крачка към мен. Поради тази или онази причина, но главно заради напрежението в стомаха ми... му позволих.
- Чуй какво - подхвана накрая той. - Поводът да кажа на Майк да не ти възлага задача е, че се надявах да работиш с мен.
- Моля?
- Стига де, чу ме. - Хвана ръката ми над лакътя и сякаш пусна пчела в черепа ми. Мозъкът ми заработи на пълни обороти, за да посрещне множеството млечнобели картини, изобразяващи двама ни зад бюрото му, вперили погледи един в друг, докато буен огън поглъщаше всичко наоколо.
Картини, които той изпращаше в съзнанието ми.
Не знам как го направи, но изглеждаха толкова истински. Прогаряха ме отвътре, изпепелявайки дробовете ми. Гъст пушек запари под кожата ми, докато не помислих, че ще се взривя всеки момент. Зрението ми почерня по краищата като обгорен лист хартия. Пламъците погълнаха дрехите ми, опърляйки косата ми.
Това не е истина, това не е истина, това НЕ Е ИСТИНА...
Явно Кланси ме пусна или сама бях успяла да се изтръгна от хватката му, защото огнената стихия отшумя толкова бързо, колкото беше връхлетяла.
- Не можеш да блокираш въздействието ми - отбеляза той с широко отворени очи. - Знаеш ли изобщо как да използваш способностите си? От досието ти в архивите на Лигата останах с впечатление, че знаеш.
Не беше ли повече от очевидно? Поклатих глава. Затова съм тук - искаше ми се да кажа. - Затова ми трябва помощта ти.
Обходи ме с поглед от глава до пети и обратно. После проговори с внимателен, състрадателен глас.
- Слушай, знам какво ти е. Да не мислиш, че и аз не съм преживял същите трудности? Че не знам колко самотен е светът, когато не можеш да докосваш никого, колко ужасно е да се заклещиш в нечия глава, без да знаеш как да се измъкнеш? Руби, всичко съм научил сам, и то с големи мъки. Искам да го спестя поне на теб. Мога да ти покажа това-онова, някои трикове - да те науча да използваш дарбата си както трябва.
Надявах се да не вижда колко силно треперят ръцете ми. О, боже, сам ми беше предложил - дори не ми се беше наложило да го моля, а аз продължавах да немея насреща му.
Стойката му се отпусна и когато ме докосна отново, отмятайки плитката ми през рамо, не усетих лоши помисли.
- Помисли си, става ли? Ако решиш, че си съгласна, просто ела в офиса. Ще освободя графика си.
Стиснах устни и прехапах силно езика си.
- Няма нищо нередно в това, че искаш да овладееш способностите си - добави той. - Само така ще ги надвием.
Ще надвием кого?
- Толкова малко останахме - продължи Кланси. - Всъщност, докато ти не изникна в системата, мислех, че съм само аз.
- Е, има поне още един човек. Казва се Мартин...
- И той е с Детската лига - довърши изречението ми Кланси. - Знам. Осигурих си достъп до доклада им за него. Плашещо хлапе. Аз говорех за непсихотичните Оранжеви.
Изсумтях.
- Ще си помисля - отвърнах накрая. Той отново ме прикова с тъмния си погледа-косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, сякаш бяха в досег с електричество. Направих несъзнателна крачка към него.
- Вслушай се в инстинктите си - посъветва ме Кланси и се обърна да влезе в офиса. Групичка деца му подвикнаха от масата до огнището, където подготвяха обяда, и той им помаха с усмивка, достойна за сина на президента.
Вслушай се в инстинктите си.
Но защо ли те воюваха с разума ми?
Тръгнах право към дървения кей, който бях открила миналия следобед, тъй като трябваше все някак да укротя полудялото си сърце. Мозъкът ми се оплиташе в мисли.
Кланси Грей току-що ми беше предложил всичко, което някога можех да искам. Начин да избегна поредната случка като онази с родителите ми и Сам. Начин да бъда с Лиъм, да намеря баба, да не живея в постоянен страх от собствените си способности. Тогава защо не бях приела предложението му с отворени ръце?