- Следи топката, господин Кашкавалени ръце! - провикнах се към него. Лиъм извъртя глава в наша посока. Тъкмо когато погледите ни се срещнаха, Майк, който водеше топката в този момент, го събори, за да достигне импровизираната им база.
Лиъм се сгромоляса на земята и блъсна глава в един стар корен.
- Леле! - отбелязах аз. - Май наистина не го бива в спортовете.
- Щеше да е адски смешно, ако не беше толкова тъжно.
Останалите момчета бяха твърде заети да му се присмиват, за да задържат топката във въздуха. Лиъм лежеше на земята с пламнало лице и разтресено от смях тяло. Вдигна тениската си, за да избърше потта от челото си, предлагайки на мен и всички присъстващи момичета доста интригуваща гледка.
Този път аз се изчервих.
Едно непознато момче дотича до Лиъм, помогна му да се изправи и го потупа по рамото. Двамата се посмяха заедно, сякаш се познаваха още от предучилищна възраст.
Такъв си беше Лиъм - подиграваше се със Зу, задето завързвала приятелства за няколко минути, но и той не се отличаваше от нея. Ние с Дунди обаче нямахме нищо против да си седим сами, да се оглеждаме, да чакаме, без да топваме пръсти в океана. Може би просто бяхме свикнали да сме сами - и може би беше време това да се промени.
На следващата сутрин, точно в девет и двайсет и една, се озовах пред офиса на Кланси Грей с вдигната за почукване ръка. Единственото нещо, което ме спираше, освен нервите, премятащи се на кълба в стомаха ми, беше разговорът от другата страна на вратата.
- ... сигурна, че разполагаме с толкова хора. Ако изпратя нужната бройка, тук няма да останат достатъчно дори за караул. - Гласът беше на момиче, кротък, но не и мил. Оливия по всяка вероятност, ако предположех, че обсъждат въпроси на сигурността.
- Разбирам те, Лив, но ще е много жалко да пропуснем такава възможност -обясняваше Кланси. - Медицинските ни материали са на привършване, а и „Леда Корпорейшън" вече не пускат толкова камиони през нашия район.
- Намислил си някоя обиколка ли? - настоя тя. - Нали така се осведомяваш за графика на товарните камиони?
- Защо питаш?
- Просто... не си ходил повече от година - отвърна Оливия. - А някога ходеше постоянно. Знам, че нямаме недостиг на провизии, но ако организираш среща с източника си...
- Не - отрече категорично Кланси. - Вече не мога да оставям лагера. Опасно е.
Дъските на пода изскърцаха.
- Да не би да е изскочило нещо в системата на СОП? - разнесе се грубият глас на Хейс.
- Чули са за кражбата на плодовете, естествено - отвърна Кланси. - Нямаше как да я пропуснат, особено като се има предвид, че сте осакатили шофьора.
- Защо говориш така?
- Защото трябваше да го оставите на пътя, както ви бях казал. Оценявам желанието ви да разпространявате символа ни, но не можахте ли да го нарисувате върху камиона?
- За имиджа ни ли се притесняваш? - попита ядосано Оливия.
- На повечето хора ще им е трудно да приемат, че не сме чудовища и без да обезобразяваме невинни хора - обясни Кланси. - Затова, моля ви, продължавайте да разпространявате черния цвят. Да използвате символа ни. Просто... гледайте да сте по-дискретни.
- Какви да сме? - попита Хейс.
- Съжалявам, но ще се наложи да прекъсна срещата ни. Струва ми се, че двамата държите нещата под контрол, а и отвън ме чака човек - каза Кланси. Отдръпнах лице от вратата. - Лив, планирай удара. Аз ще се погрижа за бройката.
Заслизах колебливо по стълбището, но нямаше смисъл да се преструвам, че не съм подслушвала разговора им. Вратата се отвори и момичето - Оливия - излезе първа. Беше висока и стройна, с дълги крака и сияен тен.
Поклатих глава и направих път на двама им с Хейс да минат. Оливия беше що-годе на моя възраст, но изглеждаше доста по-голяма. Така си представях двайсетгодишните жени. Когато отново вдигнах поглед, Кланси вече се беше облегнал на касата на вратата, ухилен до уши.
- Върна се. - Махна ми да вляза и ме покани да седна пред бюрото му. На път към него хвърлих бегъл поглед през не докрай дръпнатата завеса към другата част на помещението.
Кланси зае обичайното си място зад бюрото и се отпусна назад в стола си с широка усмивка на лице.
- Какво те накара да размислиш?
- Ами... реших, че си прав - промълвих аз. - Толкова малко останахме. - И искам да знам как мога да съм с хората, които обичам, без да се залича от паметта им.
- В системата на Лигата прочетох, че не са успели да намерят други Оранжеви, освен теб и Мартин - потвърди Кланси. - Повечето Червени са били избити. Това ни нарежда на челно място.