- Вероятно - отвърнах аз. Хрумна ми още една мисъл. - Как така имаш достъп до системата на Лигата? И тази на СОП? - Махнах с ръка към стаята. - Изобщо до всичко това?
- Имам приятели навсякъде - отвърна просто Кланси. Пръстите му забарабаниха по бюрото. - А баща ми не ме закача, защото няма да му хареса, ако разкрия, че всъщност не съществува изправителна програма, не и за хора като нас двамата.
- Нас двамата - повторих аз.
Кланси прокара пръсти през косата си.
- Първото нещо, което трябва да разбереш, Руби, е, че ние с теб не сме като другите. Ние с теб... сме последните Оранжеви. Различни сме. Специални. Не... не, чакай малко, въртиш очи, но трябва да ме изслушаш, ясно? Защото второто нещо, което трябва да разбереш, е, че всички - баща ми, надзирателите в лагерите, учените, войниците от СОП, Детската лига - всички са те лъгали през цялото това време. Различни сме не заради способностите си, а защото не могат да ни манипулират.
- Не разбирам за какво говориш - казах аз.
Той стана и заобиколи бюрото, за да седне на стола до мен.
- Ще ти помогне ли, ако първо ти разкажа моята история? - Вдигнах очи към неговите. - Но трябва да ми обещаеш, че ще си остане между нас двамата.
Имах опит с пазенето на тайни.
- Добре - съгласи се той. - Дай ми ръката си. Ще е най-добре да ти покажа.
Винаги когато прониквах в нечие съзнание, се чувствах така, сякаш потъвам. Много често се озовавах сред блато от смътно осветени спомени и несдържани чувства, но без карта, фенер и всякаква представа как да се измъкна оттам.
Ала в съзнанието на Кланси нямаше нищо плашещо. Спомените му бяха ярки и отчетливи, пълни с живи картини и цветове. Като че ли и там държеше ръката ми и ме водеше към миналото си по дълъг коридор с множество прозорци. Спирахме само колкото да надникна през всеки от тях.
Кабинетът, който се сглоби покрай мен, беше съвсем елементарно обзаведен -съдържаше множество оловносиви картотеки, но почти нищо друго. Можеше да е къде ли не; бялата боя беше толкова прясна, че още съхнеше по стените. Веднага разпознах обаче машината с форма на полумесец в задния ъгъл на помещението. До нея имаше масичка за игра на карти, която явно служеше за бюро на мъжа, вперил поглед в мен. Беше пълен и с олисяващо чело - и вечното присъствие в лазарета. Устните му се движеха в беззвучен говор, но аз сведох поглед към спретнатата купчина документи пред него. Очите ми постоянно се връщаха към ръката му върху бюрото, където се люшкаше доскоро сгънат лист хартия, който сякаш опитваше да се затвори по някогашната си прегъвка. В горния му край се виждаше символът на Белия дом. Думите се избистриха пред погледа ми и аз ги погълнах с недоумение. Уважаеми господа, имате разрешението ми да проведете нужните опити и експериментално лечение на сина ми Кланси Джеймс Бомонт Грей, стига те да не оставят видими белези.
Осветлението в кабинета ставаше все по-силно и по-силно, докато накрая не заличи спомена. След това се озовах в доста по-различна стая в лазарета, цялата облепена в сини плочки и отрупана с пиукащи монитори. Не, изкрещях наум, опитвайки да се измъкна от лепящите ленти, които ме придържаха към металната маса. Знаех какво е това място.
Една ръка, облечена в ръкавица, свали още по-надолу лампата над лицето ми. С периферното си зрение виждах учените и докторите в бели престилки, заети с машините и компютрите край мен. Стисках челюсти под кожения намордник, закопчан на тила ми, а нечии ръце държаха главата ми неподвижна, докато други закачаха разни кабели по мен. Отново опитах да се раздвижа, извивайки врат достатъчно, че да видя маса, заредена със скалпели и машинки с малки свредели; видях и отражението си в близкия прозорец за наблюдение - младо, пребледняло от ужас лице, огледален образ на портретите, които след време щяха да висят по стените из целия лагер.
Ослепителната светлина над главата ми се усили още повече и още повече, докато не погълна цялата сцена. Пренесох се в следващия спомен. Очите ми попаднаха първо върху ръката, която стисках, а после се вдигнаха до отнесения поглед на същия учен отпреди това. Всички мъже, блуждаещи около нас, имаха сходни изражения - празни усмивки, още по-празни очи. Аз изпънах рамене и с бегъл триумф в гърдите излязох през главната врата, където ме очакваше черен автомобил. Костюмираният мъж, който ме посрещна вътре с механично потупване по рамото, не беше президентът, но присъстваше във всеки следващ спомен - представяше ме на подиума в училищни зали, на сцената пред важни правителствени сгради, пред операторски екипи в центъра на малки градчета. Всеки път ми връчваха карти с една и съща реч, изправяха ме пред лица с едни и същи обнадеждени, оскърбени изражения. Устата ми вечно повтаряше едни и същи думи: „Казвам се Кланси Грей и съм дошъл да ви разкажа как лагерната изправителна програма спаси живота ми".