Поредната ярка светлина, тази от светкавицата на фотоапарат. Когато очите ми най-сетне се съвзеха, вече се намирах пред лице, което представляваше състарена, повехнала версия на моето собствено. Фотографът обърна екранчето на апарата си, за да видим снимката, където не съзирах лика на момче, а на млад мъж - на петнайсет, може би дори на шестнайсет. Фотографът премести оборудването си чак в другия край на стаята, а аз сложих ръка върху гърба на президента и го поведох покрай диваните, към внушителното бюро от тъмно дърво. Розовите храсти дращеха усърдно по прозорците, но аз насочих вниманието му към листа върху бюрото и го принудих да вземе химикалката. След като подписа, той се обърна към мен с отнесено изражение и каменна, някак неволна усмивка.
Минаха седмици или месеци, може би дори години - усетих как умората се прокрадва в костите ми и се увива като тежка верига около гърдите ми. Беше тъмно; не можех да преценя кое време от нощта е, но виждах, че се намирам в хотелска стая, и то не особено луксозна. Взирах се в тавана, заровена под завивките, когато нечий силует сякаш се отдели от сянката на гардероба. Беше бърз, прекалено бърз. Мъж с черна маска и металическия проблясък на пистолет в ръката - отметнах завивките и изритах натрапника назад. Пистолетът му гръмна с огнен взрив, макар и почти беззвучно. Миризмата на барут прогори ноздрите ми.
В следващия момент паднах по гръб на земята, докато единият нападател ме душеше с мишци, смазвайки крехките хрущяли по врата ми. Ръцете ми опипваха панически въздуха, грубия мокет, нощното шкафче и накрая докопаха лицето му. Дори ужасът, пулсиращ във всяка клетка от тялото ми, не ми попречи да щурмувам съзнанието му.
СПРИ! - оформиха устните ми, макар че не чувах гласа си. - СПРИ!
И мъжът спря - с празното изражение на човек, чийто череп току-що бе отворен и изложен на ледения въздух. Седна на пода и остави пистолета до себе си.
Задрах гърло в опит да пусна достатъчно въздух в дробовете си, а през това време грабнах пистолета и го пъхнах в ластика на пижамата си. Взех палтото си от стола и изхвърчах навън в коридора, където уж трябваше да има войник на пост. Тогава осъзнах, осъзнах какво се случва. Какво щеше да ми се случи, ако ме намереха жива на сутринта.
Хукнах надолу по стълбището, през кухнята, през задната врата, покрай боклукчийските кофи и през паркинга. Тичах и гърдите ми горяха, а зад мен се чуваха яростни гласове, препускащи по паважа кубинки. Тичах към гората, към мрака...
- Руби... Руби!
Върнах се в собственото си съзнание и офиса на Кланси малко по малко, с главоболие, което бе толкова силно, че зарових лице между коленете си, за да не повърна.
- Опитали са да те убият - пророних, когато най-сетне призовах гласа си. - Кой?
- Кой мислиш? - отвърна сухо Кланси. - Онзи мъж беше един от агентите на тайните служби, който уж трябваше да ме охранява.
- Но в това няма смисъл. - Притиснах ръка към челото си и затворих очи, за да усмиря световъртежа. - Щом са те развеждали насам-натам и са те използвали за рекламно лице на изправителната програма, защо...?
- Защото се беше досетил, че всъщност изобщо не съм излекуван - обясни той. -Баща ми. Единствената причина да ме освободят от Търмънд беше, защото ги заблудих, че са успели да ме излекуват. Но постъпих твърде дръзко. Опитах да изиграя баща ми чрез контрол над съзнанието и в крайна сметка ме хванаха. -Кланси се умълча за момент. - Несъмнено се е притеснил, че истината за лагерите ще излезе на бял свят, но все пак не е можел просто да ме премахне от публичната сцена, при положение че той самият ме е тикнал там. Не, по-лесно му е било просто да се отърве от мен, преди да му навлека повече неприятности. Мога само да гадая как е възнамерявал да представи убийството ми, за да спечели симпатиите на събратята си американци.
Взирах се в него дълго време, без да кажа и дума.
Как си живял така? - искаше ми се да го попитам. - Как си успял да запазиш себе си и да не се превърнеш в тяхно чудовище?
- След като се измъкнах онази нощ, срещнах Хейс, а после и Оливия и всички останали. Намерихме това място и се заловихме за работа, а през цялото това време баща ми не можеше да обяви награда за главата ми, без да изложи наяве истината за мен и изправителната си програма. Наложи му се да изфабрикува някаква история, че съм заминал за колежа, за да се освободи от пресата. -Кланси се усмихна. - Така че, ето, аз спечелих накрая.