- Извинявай - пророних, като върнах поглед към него. - Може ли да започнем отначало?
Май намираше смущението ми за забавно.
- Отначало? Да не би да репетираме за някоя пиеса? Да извикам ли Майк и да го накарам да се заеме с декорите?
Не знам защо се засмях на това - дори не беше толкова смешно. Вероятно опитите ми да атакувам мозъка му със своя ме бяха смахнали малко. Единственото нещо, което знаех със сигурност, беше, че когато стисна ръката ми, голямата му топла длан ми подейства така успокоително.
- Опитай отново - каза той. - Този път си представи, че онези невидими ръце, за които ми разказа, са ножове. Разрежи мъглата.
Лесно беше на думи. Кимнах и затворих очи, мъчейки се да потуша пламъка в бузите си. Всеки път, когато използваше нелепото ми обяснение за това как усещах работата на мозъка си, ме хващаше срам. Първия път се присмя на сравнението ми и заразмахва пръсти пред лицето ми, сякаш правеше магии.
В течение на уроците изпробва няколко различни метода, за да ми демонстрира какво се изисква от мен. Слизахме до килера, за да гледам как влиза в съзнанието на Лизи и само и само да ме разсмее я кара да кудкудяка като кокошка. Показа ми колко е лесно да повлияе върху настроението на няколко души наведнъж, разрешавайки спор между две деца, без да каже и дума. Веднъж седнахме на малката веранда пред офиса и прочете мислите на всеки минувач -включително на горката Хина, която очевидно беше отчаяно влюбена в него.
Най-просто казано, Кланси можеше всичко. Да блокира атаките на моето съзнание, да ми внуши мисъл, чувство, страх. Сигурна съм, че веднъж дори успя да ми насади сън. Не исках да го разочаровам, не и при положение че ми отделяше толкова много от безценното си време - мисълта караше цялото ми тяло да се вцепенява от ужас. Казваше ми да не се насилвам, че на него самия му е отнело години да овладее всичко това, но аз настоявах да не забавяме темпото, за да поема контрола върху способностите си час по-скоро. Имах чувството, че най-добрият начин да се отплатя за вниманието му е като постигна умения, с които да се изправя с гордост до него, вместо със срам.
Докато не отключех всички тайни, двамата с него нямаше да сме равни. Беше ме наричал своя „приятелка" в няколко случая, по време на уроците ни и пред други деца, и за моя изненада, думата ми носеше неприятно чувство. Кланси имаше стотици приятели. Исках да бъда нещо повече за него - да бъда човек, на когото да се доверява, с когото да споделя.
Понякога ми се искаше да се приведе по-близо до мен, да прибере някой кичур коса зад ухото ми. Мисълта беше срамна, чисто момичешка и нямах представа от кое тъмно кътче на съзнанието ми бе изпълзяла. Май главата ми си играеше игрички с мен, защото знаех, че всъщност искам същото това нещо от Лиъм - и повече дори.
А опитах ли да проникна в съзнанието на Кланси, бивах изхвърлена. Той владееше до такава степен силите си, че нямаше време дори да изпитам обичайната дезориентираща тирада от мисли и спомени. Като че ли всеки път спускаше бяла завеса около мозъка си и независимо колко дращех с нокти по нея, не успявах да я съдера.
Но аз не се отказвах.
Кланси се усмихна и отметна косата ми през рамо. Ръката му се задържа там и бавно обхвана тила ми. Знаех, че ме гледа, но нямах смелост да посрещна погледа му дори когато се приближи още повече към мен.
- Ще се справиш. Сигурен съм.
Стиснах зъби, докато челюстите ми не изпукаха. В дясната ми буза запулсира нервен мускул. Опитах да събера стотиците, хилядите блуждаещи пръсти на едно място, съсредоточавайки ги в нещо достатъчно остро и смъртоносно, за да пробие защитната му стена. Сграбчих ръката му и не спрях да натискам, докато не му причиних болка, след което хвърлих невидимия нож по него с всички сили. Но и този път, щом докоснах бялата стена, сякаш ме зашлеви през лицето. Той въздъхна и ръката му падна от тила ми.
- Съжалявам - казах в нетърпимата тишина, спуснала се помежду ни.
- Не, аз съжалявам. - Кланси поклати глава. - Ужасен учител съм.
- Повярвай ми, не ти си проблемът в това уравнение.
- Руби, Руби, Руби - пророни той, - това не е уравнение. Не можеш да го решиш с три лесни стъпки, в противен случай изобщо нямаше да приемеш помощта ми, нали така?