Той погали с палец обърнатата ми нагоре длан и аз сведох очи към него. Движеше го в бавни, мудни кръгове. Гледката беше странно успокоителна, дори хипнотизираща.
- Вярно е - подхванах аз. - Но трябва да ти призная, че не бях напълно... откровена с теб.
Това привлече вниманието му.
- Моите приятели... те искаха да те намерят, защото те смятаха за магьосник, способен да ги отведе у дома. Но аз исках да те намеря, защото залагах на слуховете, че си Оранжев и че може би ще благоволиш да ме обучиш.
Кланси сбърчи тъмните си вежди, но не остави ръката ми. Вместо това отпусна другата си длан върху тясното пространство между кръстосаните ни крака.
- Но това е било, преди да ти обясня какво ти мисли Лигата - пророни той. - С какво си искала да ти помогна? Не... нека позная. Свързано е с родителите ти, нали?
- Да, с това, че успях да се залича от паметта им - потвърдих аз. - С това, че не искам да се случва отново.
Кланси затвори очи за кратък момент и когато ги отвори, изглеждаха по-тъмни отпреди, почти черни. Приведох се по-близо до него, долавяйки странната смесица от тъга, вина и нещо друго, която излъчваше през порите си.
- Ще ми се да можех да ти помогна с това - каза накрая. - Но истината е, че никога не ми се е случвало подобно нещо. Нямам представа как да ти помогна.
Нямам представа как да ти помогна. Разбира се. Разбира се, че нямаше. Мартин също беше Оранжев, но способностите му не бяха същите като моите. Не знам защо си бях наумила, че с Беглеца няма да е така.
- Ако... ми разкажеш подробно и ми обясниш как става, ще... може би ще успея да измисля нещо.
Не че не можех да говоря за това; просто не исках. Не и в онзи момент. Познавах се достатъчно добре и можех да предвидя пресекналите думи и сълзите. Винаги когато се замислех за онази случка, оставах изтощена и разтреперана, преживяла наново целия страх, безнадеждност и ужас.
Той ме изгледа изпод тъмните си мигли, докато по лицето му не изплува разбиране. Палецът му чертаеше кръгове по нежната кожа на китката ми.
- Аха. Това си е чист Бенджамин. Трябваше да се досетя, извинявай. - Като видя недоумяващия ми поглед, обясни: - Бенджамин беше учителят ми от времето... ами, от времето, преди всичко да отиде по дяволите. Почина, когато бях много малък, но до ден-днешен не мога да говоря за случилото се. Все още ме боли. -Едното ъгълче на устата му се изви в печална усмивка. - Но може би на теб няма да ти се наложи да разказваш каквото и да било. Може да опитаме нещо друго.
- Какво?
- Този път ти ще блокираш мен, а не обратното. Обзалагам се, че ще ти е по-лесно.
- Защо мислиш така?
- Защото не си достатъчно ожесточена, за да ме атакуваш добре... повярвай ми, това е комплимент. - Той изчака да се усмихна, преди да продължи: - Но пък се браниш добре. Не разкриваш картите си пред никого. Понякога ми е невъзможно да прочета мислите ти.
- Не е умишлено - прекъснах го аз.
Кланси махна небрежно с ръка.
- Не го казвам като лошо нещо - натърти той. - Вероятно дори ще ти е от помощ.
Е, определено не ми беше помогнало да отблъсна набезите на Мартин.
- Усещаш ли, когато някой опитва да проникне в главата ти? - попита той. - При мен има едно специфично гъделичкане...
- Да, знам за какво говориш. Какво да правя, като го доловя?
- Трябва да напрегнеш всички сили срещу нападателя, да го отклониш от пътя му. Опитът ми сочи, че нещата, които наистина държим да предпазим, като например спомените и сънищата ни, си имат собствена вродена защита. От теб се иска просто да добавиш още една стена около тях.
- Всеки път, когато опитвах да проникна в съзнанието ти, имах чувството, че спускаш бяла завеса пред мен.
Кланси кимна.
- Аз така го правя. Щом усетя онова гъделичкане, спускам онази въображаема завеса и не я вдигам, каквото и да става. Затова искам от теб да извикаш в съзнанието си някоя тайна или някой спомен, нещо, което не искаш никой друг да вижда, и да спуснеш собствената си предпазна завеса пред него.
Явно не укривах добре колебанието си, защото Кланси взе и двете ми ръце в своите, преплитайки пръстите ни.
- Хайде - подкани ме той, - какво толкова може да се случи? Най-многото да видя някой срамен момент от живота ти. Смятам, че вече сме достатъчно добри приятели, за да ми се довериш, че няма да издам на никого гафовете ти и повръщането на публични места.
- Ами за това, че съм бягала гола по улицата и съм яла пясък от пясъчника на детската площадка?
Ухилен до уши, той се престори, че обмисля въпроса ми.
- Е, ще опитам да не разказвам на целия лагер по време на вечеря.
- Какъв справедлив, почтен водач - възкликнах аз. След малко добавих: -Наистина ли ме смяташ за приятелка, или го казваш само и само за да видиш как ми избиват четири предни зъба, когато се опитах да играя футбол?