Кланси поклати глава и се засмя. Любимите му мои истории като че ли бяха онези, в които се преструвах, че съм момче, и в които с баща ми преяждахме в заведения за бързо хранене, когато майка ми ходеше по учителски конференции извън града. Толкова се отличаваха от собствения му житейски опит, че сигурно ме възприемаше като извънземно.
- Разбира се, че те смятам за моя приятелка... всъщност... - той понижи глас и като вдигна поглед към мен, тъмните му очи горяха с такава жар, че почувствах главата си пълна с въздух и готова да се понесе с вятъра - ... те смятам за много повече от това.
- Какво имаш предвид?
- Ти може и да си ме издирвала, но аз пък те чаках. От доста време не съм чувствал, че някой ме разбира така добре. Това да си Оранжев... е несравнимо с нищо друго. Останалите не разбират нито нас, нито способностите ни.
Само ние сме - прошепна малко гласче в главата ми, - само ние двамата.
Стиснах ръцете му.
- Знам.
Вниманието му като че ли се отклони и очите му се плъзнаха към другия край на стаята, където се намираха компютърът и телевизорът. По изражението му пробяга дълбока тъга, истинска болка, но обичайната му уверена осанка моментално се завърна на сцената.
Кимнах с глава.
- Наистина се старая, кълна ти се. Моля те... моля те, не се отказвай от мен.
Изненадах се, когато пръстите му се разплетоха от моите. И се смаях, когато
плъзна длани нагоре по голите ми ръце, чак до раменете ми. Не го спрях. Това харесвах най-много у Кланси - с него нямаше нужда да се боя от неволните си грешки. Не ми се налагаше да включвам всяка защита на мозъка си, за да го възпра от злодеяния, защото Кланси беше повече от способен да ме отблъсне от съзнанието си.
Докато Лиъм... той беше нещо крехко, нещо, което можех да пречупя с една погрешна стъпка. Човек, с когото не можех да бъда, не и в онзи момент, не и в онова си състояние.
Кланси се приведе напред да започне. Аз също се приведох напред, чак до гърдите му, където беше топло и ухаеше на борове и стари книги, на хиляди непознати ми досега възможности.
Не го блокирах при първия му опит - не го блокирах дори при петия. Бяха нужни цели три дни и запознанството му с почти всеки смущаващ, засрамващ спомен от главата ми, за да успея да му окажа поне някаква съпротива.
- Влез по-надълбоко в съзнанието си - посъветва ме той. - Извади оттам нещо, което не би искала никой да научава. Точно тези спомени ще стимулират защитните ти сили.
Вече не се сещах за нищо, което да не беше виждал - с такава хирургическа прецизност се ровеше из мозъка ми. Всеки път, когато изнамирах някой спомен и опитвах да го обгърна с невидима предпазна стена, защитните ми сили рухваха, крехки като восъчна хартия. Но той не ми се ядосваше.
- Ще се справиш - повтаряше вместо това. - Сигурен съм. По-способна си, отколкото предполагаш.
Именно непрестанният тормоз за някой по-пикантен спомен най-сетне доведе до истински резултат.
- Задължително ли трябва да е спомен? - попитах.
Той като че ли се замисли по въпроса.
- Май е най-добре да опиташ с нещо друго този път. С нещо въображаемо. -Навярно се заблуждавах, но внезапно лицето му ми се стори много по-близо до моето. - Представи си нещо, което искаш. Или... някого?
Каза го като въпрос, и то сериозен, макар и замаскиран с небрежен, равнодушен глас. Аз успях да задържа лицето си безизразно.
- Добре - съгласих се накрая. - Мисля, че съм готова.
Кланси не изглеждаше толкова сигурен. Аз обаче бях. Точно тази фантазия се прокрадваше в сънищата ми от седмици, превземайки кратките моменти, в които не упражнявах способностите си.
Навести ме през третата ни нощ в „Ийст Ривър", точно в онзи отрязък от време, който разделяше деня от нощта. Подскочих стреснато в леглото; единствените звуци край мен бяха хъркането на Дунди и мятането на Зу. Всеки сантиметър от тялото ми беше изтръпнал, но все пак опитах да премисля току-що видяното -дали не се беше случило наистина, или пък не предстоеше да се случи.
Точно този сън за нищо на света не исках да споделям с никого; носех го дълбоко скрит в сърцето си, толкова дълбоко, че дори го бях забравила, докато не изскочи наяве, напълно оформен и жив.
Явно в него беше пролет. Черешовите дръвчета в дъното на улицата ни в Сейлъм бяха разцъфнали.
Минахме покрай тях с Черната Бети - двамата с Лиъм бяхме на предните седалки и слушахме песен на Led Zeppelin, която може и да не беше истинска. От двете страни на портата пред къщата на родителите ми бяха завързани бели балони, сочещи като водени от вятъра стрелки отворената входна врата. Лиъм, облечен в дрехите от деня на запознанството ни, ме хвана за ръка и тръгнахме заедно по коридора на къщата, през светложълтата кухня, докато не достигнахме вратата към задния двор, отвъд която ни очакваха всички.