Беше като да тичам по нанадолнище; инерцията ме превеждаше през какви ли не експерименти, големи и малки. Успях да съсипя една вечеря, като извиках всеки от шестимата готвачи поотделно и им внуших шест различни идеи за менюто - и всички се спуснаха да ги осъществяват едновременно. Убедих едно момиче, че името й е Тиодор, и тя започна да плаче всеки път, когато някой я наречеше другояче. Всъщност усвоих до такава степен умението да подчинявам околните на волята си и да им втълпявам фалшиви спомени, че Кланси ме насърчи да опитам същите упражнения, без да докосвам неподозиращите жертви преди това.
Усъвършенствах се бавно и не съвсем уверено, ала започвах да извличам нещо като удоволствие от факта, че вече владеех контрола върху същите онези мощни способности, които някога ме бяха измъчвали безкрайно. Вече се избистряха в съзнанието ми, ставаха по-леснодостъпни.
Само че следващия вторник отново прекъснаха упражненията ни.
Една от по-големите Жълти, момиче на име Кайли, започна да тропа силно по вратата на Кланси. Дори не изчака покана; така се стреснах, че буквално паднах от леглото.
- Защо си отхвърлил искането ни да напуснем лагера? - Оплетени тъмни къдрици хвърчаха буйно край лицето й. - Пусна Адам, пусна групата на Сара, пусна дори Грег и неговите хора, а и двамата с теб знаем, че общият им интелект е колкото на муха...
Направих крачка назад и една от дъските на пода изскърца под тежестта ми. Скачайки да отвори вратата, Кланси беше оставил завесата отворена, затова Кайли ме видя повече от ясно. Завъртя се към Кланси, който сложи усмирително ръце върху раменете й.
- О, боже! Значи, двамцата се криете тук и палувате? Погледна ли изобщо предложението ми? Цели дни го изготвях!
- Прочетох го три пъти - отвърна Кланси и ми махна да ги доближа. Гледаше и нея със същата успокоителна, търпелива усмивка, с която провеждаше уроците ни от самото начало. - Но на драго сърце ще ти обясня защо го отхвърлих. Руби... утре?
В следващия момент се озовах под яркото утринно слънце.
Пролетта още проявяваше капризи: един ден беше студено и мрачно, а на следващия - приятно и топло. Тъй като бях прекарала цели две седмици в стаята на Кланси, ми беше още по-трудно да се приспособя към двуполюсния й нрав. Съблякох суитшърта си и вдигнах косата си в небрежен кок. Първата ми мисъл беше да проверя Зу, но пък не исках да прекъсвам уроците й. Опитах да намеря Дунди в градината, но отговорничката ми съобщи - с възможно най-високомерния си глас, че не го била виждала от една седмица и възнамерявала да се оплаче на Кланси, за да си получи заслуженото наказание.
- Наказание? - повторих възмутено, но тя не благоволи да поясни.
Открих го на следващото логично място.
- В случай че не знаеш - провикнах се, като стъпих на кея, - хлябът всъщност е вреден за патиците.
Дунди дори не вдигна поглед. Седнах до него, но той моментално стана и закрачи по дъските, без дори да вземе торбичката с трохи и книгата си.
- Ей! - провикнах се след него. - Какъв ти е проблемът?
Не получих отговор.
- Дунди... Чарлс!
Той се завъртя към мен.
- Искаш да знаеш какъв ми е проблемът? Така, откъде да започна? Ами, като начало мина цял месец, а още сме си тук. Отгоре на всичко тримата с Лий и Сузуме си живуркате и се забавлявате с новите си другарчета, при положение че главната идея беше да намерим начин да се приберем у дома.
- Защо се държиш така? - попитах аз. Да, не се беше вписал в обстановката толкова бързо и лесно, колкото Лиъм и Зу, но го бях виждала да си говори с другите деца в градината. Струваше ми се добре... е, може би не съвсем щастлив, но нима някога беше доволен? - Това място не е толкова зле...
- Руби, ужасно е! - избухна той. - Ужасно! Казва ни се кога да ядем, кога да спим, как да се обличаме и ни принуждават да работим. По какво се отличава от изправителните лагери?
Вдишах рязко.
- Ти настояваше да дойдем тук! Съжалявам, че не отговаря на изтънчените ти очаквания, но на нас ни харесва. Ако положиш поне малко усилия, ще видиш, че и на теб ще ти хареса. Тук сме в безопасност! Защо си се разбързал да си ходиш?
- Твоите родители може и да не са те искали, но същото не важи за нашите. На теб очевидно не ти се прибира, но аз само това чакам!