Сякаш ме простреля в гърдите; усетих как всичката кръв се изцежда от сърцето ми. Той зарови ръка в тъмната си коса.
- Работя толкова усърдно, така се старая, а ти дори не си го попитала, нали?
- Да го попитам...? - Знаех какво. Веднага щом думите напуснаха устата ми, си спомних за обещанието, което не бях спазила. Гневът ми угасна мигновено. -Много съжалявам, така се бях вглъбила в уроците, че съм забравила.
- Е, аз не съм - заяви той и ме заряза да стърча сама под слънцето.
Час по-късно стоях под струята топла вода с ръце, притиснати към лицето ми.
Баните - една за момчета, една за момичета - бяха не по-луксозни от външен клозет. Подовете бяха от полегат цимент, а душкабините - от дъски и найлонови завеси, покрити с черна плесен. Миехме зъбите и лицата си тук всяка вечер и се къпехме веднъж-два пъти седмично. Днес, тъй като шампоанът и балсамът ми с приятните им аромати вече бяха свършили, за пръв път осъзнавах, че просторното помещение миришеше на талаш.
Постоях под душа, докато не чух звънците да сигнализират края на обяда. Все още не си бях съставила план за деня, но още с излизането се сблъсках точно с онзи човек, когото дори не бях подозирала колко искам да видя.
Лиъм залитна назад от удара с мен. Мократа му коса полепваше по бузите му, по-дълга, отколкото си я спомнях.
- О, боже! - възкликнах през смях с ръка на сърцето. - Уплаши ме до смърт.
- Извинявай. - Той се усмихна и протегна ръка към мен. - Ей... май не сме се запознавали. Аз съм Лиъм.
Двайсет и четвърта глава
Не знам колко време стоях като статуя, вперила поглед в ръката му, докато жлъчката се надигаше в гърлото ми бързо и неумолимо като писък.
О, господи, не - помислих си, отстъпвайки назад. - Не, не, не, ненененене...
- Защото, да ти кажа, приличаш на една моя приятелка, Руби, но нея не съм я виждал от векове, затова... - Гласът му заглъхна. - Май не избрах правилната шега, а?
Обърнах се и притиснах лице в кърпата си, за да не забележи сълзите ми.
- Руби? - Той преметна неговата кърпа през кръста ми и ме издърпа към себе си. - Това беше лиъмстюартският вариант на „Здрасти, миличка, липсваше ми страшно". Ох, леле, чак успях да те разплача.
Той приглади косата ми с длан.
- Така, край...
Лиъм се наведе и преди да успея да го спра, ме преметна през рамо.
Не ми позволи да се измъкна от хватката му, докато не влязохме в бунгало осемнайсет. Пусна ме върху разтегателния диван, който двете със Зу споделяхме, и отскочи да вземе одеялото от своето легло.
- Не ми е студено - казах му, като зави раменете ми с него.
- Тогава защо трепериш? - Лиъм седна до мен, а аз се обърнах и скътах лице до извивката на врата му, вдишвайки чистия му, дървесен аромат.
- Просто съм бясна на себе си - отговорих, като възвърнах гласа си. - Обещах на Дунди да питам Кланси дали може да използва лаптопа му, но се разсеях и забравих.
- Хмм... - Пръстите на Лиъм разплитаха мократа ми коса. - Не смятам, че се сърди на теб. По-скоро на мен, задето още не съм ни извел оттук. Всичко това подсилва страховете му, че никога няма да се прибере у дома.
- Как да му се реванширам?
- Ами, може да попиташ за компютъра - отговори той и свободната му ръка хвана моята. - Макар че още не разбирам защо смята, че точно ти си в позиция да му искаш услуги. Имам чувството, че не съм те виждал цяла вечност.
- Така е - потвърдих аз. - Все дежуриш.
Той се засмя.
- Самотно ми е да седя по клоните на дърветата без теб.
- Кажи ми какво правиш по цяла нощ - настоях аз. - Опита ли вече да говориш с някого за освобождаването на лагерите?
- Отворих въпроса пред няколко от момчетата в моята смяна и Оливия. Тя ще опита да ни уреди среща с Кланси. Мисля... мисля, че ще се получи. Наистина. Напълно възможно е.
- Кланс каза, че със западната порта досега са имали най-много неприятности. -Вдигнах глава да го погледна в очите. - Внимаваш, нали?
Лиъм се вцепени до мен. Стана толкова неподвижен, че сякаш спря дори да диша.
- Кланс, а? - каза с неестествено ведър глас. - Май наистина си в позиция да му искаш услуги.
- Какво трябва да значи това?
Лиъм въздъхна.
- Нищо, извинявай. Не исках да прозвучи така. Радвам се, че двамата сте се сприятелили. - Опитах да го погледна в очите, но той гледаше към другия край на бунгалото, където стоеше скринът с нещата ни. - Значи, Кланси ти дава уроци, а?
- Да - отвърнах, чудейки се доколко можех да съм откровена с него. - Учи ме как да не позволявам на други хора да проникват в съзнанието ми.