- А как ти да не проникваш в съзнанието на други хора? - попита Лиъм. - И с това ли ти помага?
- Опитва се - обясних аз. - Твърди, че ако овладея контрола върху способностите си, това ще дойде от само себе си.
- Е, може да се упражняваш с мен - каза той и допря чело до моето. Усетих гъделичкането в дъното на съзнанието си, предупреждението преди потопа. Кланси ме беше научил в този миг да прекъсна физическия контакт и да си представя бяла завеса между мен и човека, с когото бях.
Само че аз не исках да направя никое от двете.
Устните му се спуснаха надолу по челото ми, прошепнаха нещо до клепачите ми, до бузите ми, до носа ми. Палците му милваха челюстта ми, но дори те спряха, когато се отдръпнах от него и извърнах лице.
- От какво те е страх толкова? - пророни Лиъм с болезнен глас.
Наистина ли някога ми е бил непознат човек?
Наистина ли някога си бях въобразявала, че ще мога да живея без него?
- Не искам да те загубя?
Той простена объркано, а очите му като че ли светеха.
- Тогава защо постоянно ме отблъскваш?
Така и не получих възможност да му отговоря. Секунда по-късно Хина влетя през вратата със Зу след себе си и ни заяви, че двете си тръгвали от лагера.
- Чакай малко, чакай малко, забави темпото - каза Лиъм. Зу търчеше из бунгалото и събираше нещата си, докато устата на Хина мелеше с нечовешка скорост. Не знаех към кого да гледам - към приятелката ми или към момичето, което очевидно бе избрала за своя говорителка. Всяка дума на Хина ни запращаше във все по-дълбок шок.
Зу. Си тръгва.
Тръгва си.
Хванах я, докато препускаше към скрина, отведох я до дивана и я накарах да седне. Явно не беше доловила смайването ни, защото лицето й направо сияеше от радост. Само един поглед към усмивката й, сякаш пращяща от електричество, накара нещо в мен да се сгърчи пораженчески.
- Ние двете и още трима други - обясняваше задъхано Хина. Навярно беше взела пътя от училището на бегом. - Двама Сини и един Жълт. Кайли най-сетне получи разрешение да напусне лагера.
Лиъм се обърна към Зу и каза:
- За какво... разходка?
Зу направи саркастична физиономия.
- Помогни ми. Искам да го разбера от теб.
Хина най-сетне замлъкна и за една нелепа секунда реших, че Зу ще отвори уста и ще ни обясни. Лиъм се напрегна видимо, сякаш и той очакваше същото нещо. Зу обаче само извади бележника от розовата си раничка и записа със спретнатия си, засукан почерк. Като обърна страницата към нас, очите й гледаха право в неговите.
Искам да отида с тях в Калифорния.
Знаех, че трябваше да се радвам за нея. Да ликувам, че най-сетне е успяла да ни каже какво желае. Просто не си бях представяла, че би поискала бъдеще без нас.
- Нали уж Кланси беше отказал на Кайли да замине? - попитах Хина.
- Така е, но в крайна сметка е успяла да го убеди.
- Какво има в Калифорния? - поинтересува се Лиъм, облегнат на една от стените на бунгалото.
- Къщата на родителите ми - обясни Хина - и те ни очакват. Правителството на Западното крайбрежие няма да ни върне в лагерите.
- Ами родителите на Зу? - продължих с въпросите аз. - Те...
Хина обаче знаеше точно какво възнамерявах да я попитам.
- Баща ми не говори с чичо от известно време.
- Зу, това е дълго пътуване - подхвана колебливо Лиъм. - Ами ако ви се случи нещо? Кой друг тръгва с вас? Онова хлапе Талън ли?
Тя кимна и очите й внезапно отскочиха към мен. Опитах да й се усмихна окуражително, но се опасявах, че вместо това може да избухна в сълзи. Изчакахме да напише още една бележка набързо, която отново показа на Лиъм.
Вече не е нужно да се грижите за мен. Това не е ли хубаво?
- Харесва ми да се грижа за теб. - Лиъм сложи ръка върху главата й. - Кога е заминаването?
Хина имаше благоприличието да придобие гузно изражение.
- Всъщност тръгваме веднага. Кайли се притеснява, че Кланси може да размисли. Не ни е пуснал с особено желание.
- Не е ли малко прибързано? - скалъпих аз. - Премислихте ли го добре?
Зу ме погледна и кимна. Следващата бележка беше и за двама ни.
Искам да бъда със семейството си. Просто се надявам, че няма да ми се сърдите.
- Да ти се сърдим? - поклати глава Лиъм. - Никога. За нищо на света. Ти си моето момиче, Зу. Просто искаме да си в безопасност. Ще умра, ако ти се случи нещо.
На вратата се почука. Талън, едно от по-големите Жълти момчета, чиято коса беше сплетена в дебели расти, влезе пръв, последван от видимо шокирания Дунди. Лиъм стана.
- Точно ти ми трябваш - каза той.
Талън кимна.