- Така си и мислех. Кайли и Луси също са тук. - Кайли надникна в бунгалото и ни помаха. - Искаш ли да поговорим отвън?
Лиъм протегна ръка и докосна кръста ми.
- Ще й помогнеш ли да стегне багажа си?
- Да не откачи? - възрази Дунди. - Та ти едва познаваш тези хора!
- Ще ме прощаваш - обади се Хина с ръце на хълбоците, - но в случай че си забравил, тя ми е братовчедка.
И ти ще ми липсваш, написа Зу, откъсна листа и го подаде на Дунди. Той седна толкова внезапно, че за малко да пропусне дивана. Вторачи поглед в нея и не можа да го откъсне няколко секунди. Чувството ми беше познато.
- Каза ли ви Кайли защо е нужно да тръгнете още тази вечер? - попитах аз, настанявайки се до Дунди.
Зу само сви рамене.
- Хубаво де, но... пеш ли мислите да стигнете до Калифорния? - обади се Дунди с все по-стъписан глас. - Имате ли някакъв план?
- Може би ще си намерите някоя нова Бети - вметнах аз, но веднага щом произнесох името й, ръцете на Зу спряха намясто и тя поклати глава. Следващата бележка й отне повече време.
Не, Бети е само една.
- И очевидно не ти е била достатъчна - измърмори Дунди с изумително наранен глас. - Явно всичко е заменимо, дори ние.
Зу си пое дълбока глътка въздух и отиде до него с розовата си раничка в ръка. Той опита да извърне поглед, но тя се изпречи право пред лицето му и го прегърна през врата. Не му остана нищо друго, освен да я обвие с ръце, заровил очи в плата на якето й.
Лагерните звънци задрънчаха бясно, докато не изкараха всички от бунгалата им. Позволих на Зу и Хина да ни водят, пробивайки си път през тълпата от деца. За пръв път черните им облекла ми се струваха уместни.
Кайли даде някакъв лист на Лий и той кимна в отговор на думите й. Луси стоеше до тях, по-малка и кротичка отвсякога, но за моя изненада, вдигна ръка и потупа Лиъм по рамото. Цялата фалшива ведрост бе напуснала лицето му. Можех да опиша изражението му единствено като съкрушено.
- ... използвам химикалката ти? - попита той Талън. Момчето затупа джобовете на черните си войнишки панталони, докато не намери химикалка със синя капачка. Лиъм я взе, коленичи пред Зу и откъсна половината от листа, даден му от Кайли.
Щеше ми се да видя какво написа там, но явно не беше за моите очи. Като приключи, сгъна листа няколко пъти и го пъхна в дланта й.
Звънецът замлъкна. Всички погледи се отместиха към пътеката вдясно, откъдето се задаваха Кланси и Хейс. Лицето на Кланси, което бях свикнала да виждам отпуснато и гордо, сега бе изкривено от яд или гняв.
- Кайли реши да се отцепи от нас и потегля незабавно.
Учуден шепот плъзна сред тълпата.
- Ще вземе само тези четирима души със себе си - надвика врявата той. -Знайте, че няма да давам повече разрешения за напускане на лагера, докато не достигнем нужната бройка. Ясно ли е?
Тишина.
- Ясно ли е?
Последваха утвърдителни възгласи, а през това време Дунди изникна до мен.
Без да каже и дума повече, Кланси се завъртя на пета и тръгна към офиса. Веднага щом достигна бялата сграда, децата край нас като че ли си отдъхнаха колективно и зашепнаха смутено.
- Това беше странно.
- Защо не им даде торби, както прави обикновено?
- Тревожи се, че ако бройката ни спадне твърде много, няма да има кой да отбранява лагера.
Плъзнах бавен поглед към офиса, но първо видях Зу, която ми махаше да отида при нея.
Без ръкавици е - помислих си, докато гледах как ръката й пада свободно до тялото й. - Дано повече никога не ги сложи.
- Наистина ли се налага да тръгнете веднага? - попитах, като достигнах двама им с Лиъм. Групички деца обкръжиха Кайли и останалите с пожелания за благополучно пътешествие, подавайки им одеяла и торби с храна.
Зу се усмихна храбро и ме прегърна през кръста.
- Моля те, пази се - казах й.
Следващата бележка беше само за мен.
Ще ме намериш ли, когато всичко това свърши? Искам да ти кажа нещо, но още не знам как.
Очите ми обходиха всеки сантиметър от лицето й. Беше толкова различна от момиченцето, което бях срещнала едва преди няколко седмици. Щом се беше променила толкова много за толкова малко време, дали изобщо щях да я разпозная след години, когато нещата най-сетне се уталожеха?
- Разбира се - пророних. - И ще ми липсваш всеки ден дотогава.
Преди да излязат на пътеката и да се отправят към дивата гора, Зу се обърна и ни махна за сбогом. Хина стори същото. После изчезнаха от полезрението ни.
- Ще се справи - казах аз. - Те ще се грижат за нея. Скоро може да е със семейството си. Истинското си семейство.
- Трябва да е с нас. - Лиъм поклати глава и дъхът пресекна в гърлото му.