Лиъм се понадигна бавно, обръщайки лице към мен.
- Дали е добре? - прошепна той.
- Май е най-разумно да проверим - отвърнах.
Не помня как се придвижихме до бунгалото, а само че като стигнахме, Дунди седеше на верандата с обляно в мълчаливи сълзи лице. Очите му преливаха от разкаяние и чувство на вина. Не бях очаквала, че сърцето ми може да се свие още повече.
- Всичко приключи - заяви той, когато с Лиъм седнахме от двете му страни. -Всичко.
Не помръднахме дълго време.
Двайсет и пета глава
Не биваше да се учудвам, че Лиъм веднага продължи с караулите, но му бяха нужни доста уговорки, за да върне вниманието си към лагера. Неведнъж присъствах на разговорите му с Оливия относно възможните начини за преодоляване на охранителните им съоръжения и вмятах собствените си предложения за това как да сервират плановете си на Кланси.
Ентусиазмът - особено този на Лиъм - беше заразително нещо. Някои вечери просто се отпусках и го наблюдавах как се вживява все повече и повече, размахвайки ръце, сякаш опитваше да извае идеите си от въздуха, за да ги видим и ние. Думите му бяха пропити с такава непоклатима надежда, че осезаемо въодушевяваха всички край него. До края на първата седмица интересът към проекта му беше скочил дотолкова, че ни се наложи да преместим срещите от малкото ни бунгало до огнището. Лиъм вече ходеше навсякъде с групичка предани последователи, всеки от които се бореше за вниманието му.
Двамата с Дунди нямахме особено желание да се върнем в играта. Той ми прости, навярно защото тъжните хора не обичаха да остават за дълго насаме с тъгата си. Така и не се върна на работа в градината, но и онова момиче, надутата отговорничка, не изпълни заканата си да го издаде.
Аз продължих уроците с Кланси. Или поне опитах.
- Къде ти е умът днес?
Не в атака срещу неговия, поне това беше сигурно.
- Покажи ми за какво мислиш - каза ми, като отворих уста да отговоря. - Не искам да чувам. Искам да видя.
Отлепих очи от петното слънчева светлина, разляло се по пода. Кланси отвърна на погледа ми с раздразнение, каквото бях виждала по лицето му само веднъж досега - когато един от малкото останали Жълти не беше успял да подкара една от пералните.
Към мен обаче никога не беше проявявал такова озлобление.
Затворих очи и отново протегнах ръка към неговата; извиках в съзнанието си спомена за това как розовата раница на Зу изчезва сред живия плет от дървета. През изминалите няколко седмици все по-малко от разговорите ни се случваха с думи. Когато искахме да си споделим нещо, го правехме по нашия начин -говорехме на нашия език.
Но не и днес. Неговото съзнание беше като зазидано, а моето - като желе.
- Извинявай - пророних. Нямах сили дори да се разочаровам от себе си. Усещах как потъвам в странна дупка, такава, в която всеки шум, всяка гледка през прозореца бяха достатъчни да отвлекат вниманието ми. Просто се чувствах уморена. Объркана.
- Да ти кажа, имам си и друга работа - продължи той. Под думите му кипеше нещо. - Чакат ме обиколки и разговори с доста хора, но аз се опитвам да помогна на теб. Тук съм с теб.
Стомахът ми се преобърна. Изопнах гръб върху леглото му, готова да поднеса поредното си извинение, когато той стъпи на пода и отиде до бюрото.
- Кланси, наистина съжалявам. - Докато стигна до бюрото, той вече пишеше на лаптопа си. Не знам колко време ме остави да стърча до него в безмълвна, сковаваща тревога, преди да благоволи да вдигне поглед от работата си. Май и на него му беше омръзнало да се преструва. Раздразнението рязко беше преминало в гняв.
- Знаеш ли, мислех, че ако позволя на Жълтата ти приятелка да си тръгне, ще помогна на концентрацията ти, но явно съм грешал. - Той поклати глава. -Очевидно съм грешал за много неща.
Настръхнах, незнайно дали заради начина, по който бе казал „Жълтата ти приятелка", или намека, че не бях способна да овладея нещата, на които се опитваше да ме научи.
Време беше да си тръгна. Останех ли и секунда още, имаше опасност да кажа нещо смъртоносно за приятелството ни. Да му кажа, че Зу си има име, че е съвсем нормално да се притеснявам за нея. Трябваше да се досети, че е можело да прекарам последните няколко седмици с нея, вместо да работя тук с него. Да прекарвам времето си с него. Да утешавам и подкрепям него.
Може и да бях научила доста, може и да разбирах по-добре способностите си, но сега, докато го гледах със стиснати, разтреперани от гняв юмруци, не успявах да се примиря със загубеното. Какъв беше смисълът да се изолирам от света с човек, който не вярваше в мен, при положение че навън ме чакаха хора, които вярваха в мен.