Обърнах се рязко на пета и закрачих към вратата. Като я отворих, Кланси се провикна:
- Точно така, Руби, избягай и този път. Да видим докъде ще стигнеш!
Не погледнах назад и не спрях, въпреки че една част от мен усещаше, че това може да е краят - че обръщах гръб на единствения ми шанс да овладея способностите си. В даден момент от последните десет минути главата ми беше прекъснала връзката си с онзи упорит мускул, туптящ в гърдите ми, и откровено казано, не знаех кое от двете ме водеше надалеч от него. Знаех само - и то с категорична, абсолютна сигурност, че не исках да вижда как лицето ми се сбърчва в тъжна гримаса, да чува стоновете на вина и болка, кръжащи из главата ми.
Не можех да укрия нищо от него, а за пръв път ми се искаше да можех.
Бяха ми нужни няколко дни да осъзная, че раздялата със Зу не беше единственото събитие, повлияло на вътрешния ми свят. След като Дунди изтъкна сходството между „Ийст Ривър" и живота в изправителния лагер, нямаше как да го избия от главата си. Дънките и черните тениски на децата вече ми наподобяваха униформи. Опашките за храна ми напомняха за столовата. Когато светлините в бунгалото угасваха точно в девет вечерта и гледах как членовете на охранителния екип се разхождат пред прозореца ми, се връщах в колиба 27, на леглото под това на Сам.
Започвах да се питам дали уж мъртвите камери в офиса и из другите общи постройки не бяха включени.
На няколко пъти опитах да посетя Кланси, за да му се извиня, но той винаги ме отпращаше със студено „Днес нямам време за теб". Имах чувството, че ме наказва, но не знаех с какво точно го бях заслужила. При всички случаи бързо проумях, че той ми беше нужен повече, отколкото аз на него. Това прозрение, комбинирано със засегнатата ми гордост, ме караше да се чувствам още по-зле.
Чак в сряда, едва час преди Лиъм и останалите да се срещнат за поредното разискване на стратегиите им за освобождаване на лагерите, Кланси реши, че е готов да говори с мен.
- Няма да се бавя - казах на Лиъм, стисвайки ръката му по време на закуска. -Сигурно ще закъснея само няколко минути.
Но когато влязох в офиса на Кланси и видях състоянието му, се зачудих дали изобщо е трябвало да идвам.
- Здрасти, влез... но внимавай къде стъпваш. Съжалявам за безпорядъка.
Безпорядък? Безпорядък? Офисът му изглеждаше така, сякаш някой беше
взривил бомба вътре и беше пуснал глутница вълци да претършуват останките. Навсякъде бяха разпилени купища листове, скъсани карти, кашони... А накрая видях и Кланси - кичури коса висяха върху лицето му и беше облечен в същата намачкана бяла риза, с която го бях зърнала на предишния ден.
През седмиците на познанството ни Кланси бе изглеждал само и единствено безупречно. Дори малко се плашех от педантичната му спретнатост, която несъмнено беше резултат от възпитанието му. Ако не баща му беше отговорен за нея, то вероятно се дължеше на някоя стриктна стара бавачка, втълпявала му ден след ден колко е важно да запасваш ризата си, да лъскаш обувките си и да решеш косата си.
Днес обаче Кланси изглеждаше потресаващо.
- Добре ли си? - поинтересувах се, затваряйки вратата след себе си. - Какво става?
- Опитваме да организираме удар за медицински материали. - Кланси се настани в стола си, но само след миг лаптопът му запиука и той отново скочи на крака. - Дай ми секунда.
Побутнах с крак един от листовете, разпилени по пода, за да прочета какво пише на него.
- Това са доклади за обичайната нощна посещаемост на едно близко крайпътно заведение за почивка на тираджии - обясни Кланси, сякаш прочел мислите ми. Пръстите му летяха по клавиатурата. - И сведения на Лигата за присъствието на агенти от СОП в района. Доколкото разбираме, „Леда Корпорейшън" вече наема правителствена охрана на товарите си.
- Но защо СОП? - учудих се аз.
Кланси сви рамене.
- Те са най-голямата военна сила, с която правителството разполага в момента и благодарение на скъпия ми татко, най-организираната.
- Да, има логика. - Изправих се, но веднага щом очите ми попаднаха на светещия символ върху капака на лаптопа, се сетих за Дунди. - Може ли да те помоля за една услуга?
- Само ако първо ми позволиш да ти се извиня.
Седнах на стола отсреща и забих поглед в ръцете си.
- Не може ли просто да забравим за случилото се?
- Не, не и този път - отвърна той. - Ей, ще ме погледнеш ли?
Изражението на лицето му само по себе си накара сърцето ми да нарасне двойно. Така или иначе си беше опасно красив, но измъченият му вид днес беше направо смъртоносен.