Грижа го е - прошепна тънко гласче в главата ми. - Грижа го е за теб.
- Съжалявам, че избухнах - подхвана Кланси. - Не биваше да казвам онези неща за приятелката ти Сузуме и определено не биваше да намеквам, че не се стараеш.
- Тогава защо го каза?
Той прокара ръка по лицето си.
- Защото съм идиот.
- Това не е отговор - поклатих глава аз. Наистина ме нарани.
- Руби, не е ли очевидно? - попита той. - Харесвам те. Познавам те само от...
колко, месец? А навярно си единственият истински приятел, който съм имал от десетгодишна възраст, когато стана ясно какво съм всъщност. Постъпих глупаво, като ти се ядосах, задето мислите ти бяха при някой друг, а не само с мен.
Вцепених се от смайване.
- Не пуснах Сузуме и приятелите й, защото се надявах това да помогне на концентрацията ти. Пуснах я, защото мислех, че така ще те зарадвам. Дори не ми мина през ума, че ще се притесняваш за нея, особено след като си я защитавала толкова ревностно досега.
Не е само до това, че го е грижа за теб.
Трябваше да извърна поглед. Да разиграя ситуацията в главата си. Мозъкът ми се беше превърнал в каша, а и сърцето си не чувствах в много по-добро състояние.
- Вероятно бих могла да ти простя...
- Но само ако ти направя въпросната услуга? - Дочувах усмивката в гласа му. -Добре. Слушам те.
- Ами... знам, че не го позволяваш, но се надявах да направиш изключение в този случай. - Най-сетне се престраших да вдигна очи към него. - Един от приятелите ми... иска да използва компютъра ти, за да опита да се свърже с родителите си.
Усмивката му посърна.
- Приятелят ти Лиъм?
- Не, Ду... Чарлс Мериуедър.
- Онзи, дето не се явява на работа в градината?
Ясно, в крайна сметка, отговорничката го беше изпортила.
Кланси затвори мълчаливо лаптопа и стана.
- Много съжалявам, Руби, но вече казах, че никой друг няма да напуска лагера.
- О, не! - отрекох аз с пресилен смях. - Той иска просто да се увери, че родителите му са добре.
- Не - отсече Кланси, заобиколи бюрото и седна на ръба му пред мен. - Иска да уреди заминаването си и да те вземе със себе си. Не се опитвай да го прикриваш, Руби. Всичко ми е ясно. Не се и съмнявам, че е достатъчно отчаян да издаде на родителите си местонахождението на лагера ни.
- Никога - застъпих се за Дунди. - Уверявам те.
- Беше тук, когато преди няколко седмици двама натрапници проникнаха на територията ни. Сама видя колко е лесно да се промъкне човек. Ами ако не бяха задействали алармата? Можехме да пострадаме сериозно. - Лицето на Кланси беше притъмняло, угрижено. - Щом Чарлс иска да се свърже с родителите си, кажи му, че трябва да попълни молба с инструкции като всички останали. Трябва да основавам решенията си, преценявайки възможността от заплаха за лагера; колкото и да ми се иска да помогна на приятеля ти.
Отговорът му не ме задоволяваше. Дунди щеше да предпочете изобщо да не се свързва с родителите си, отколкото да предостави на непознат човек достъп до единствения му начин за безопасна комуникация с тях.
- Макар че... - продължи след секунда Кланси, като седна до мен и вдигна краката си на бюрото. - Има едно нещо, с което би могла да ме убедиш.
Не можех да го погледна.
- Петнайсет минути, Руби. Искам ти да бъдеш моя учителка за петнайсет минути.
На какво можех да го науча аз?
- Ще ми се да ми обясниш как точно заличаваш нечия памет. Знам, че не се гордееш с това, и знам, че ти е причинило много болка в миналото, но ми се струва полезен трик и ще съм ти благодарен, ако ме научиш на него.
- Ами... може да опитам.
Все едно имах право да му откажа след всичко, което беше сторил за мен. Само дето нямах представа как да го науча на подобно нещо. Та аз почти не го разбирах.
- Мисля, че ако се запозная с него, ще съм способен да ти помогна с предотвратяването на нови инциденти. Как ти звучи?
Всъщност звучеше доста добре.
- Ако нямаш нищо против - продължи той, - бих искал да разгледам спомените ти, за да потърся някои улики. Имам едно съмнение, което ми се ще да проверя.
Едва ли очакваше изобщо да се замисля върху искането му, но така стана. Беше влизал в главата ми безброй пъти, беше виждал неща, за които не бях продумвала на никого. Но някак бях успявала да му забраня достъпа до истински значимите неща, до сънищата, които държах да защитя.
Замислих се за думите на Лиъм, когато ми беше разказал за сестра си. Тези спомени са си лично мои.
Но ако исках бъдеще със семейството си - с Лиъм, трябваше да сваля гарда. Да пусна Кланси до всяко кътче на съзнанието си, щом така имаше шанс да предотвратя подобни случки.