Скърцането на старото легло бе заглушено от телевизора. За момент се заслушах в дежурното вечерно обръщение на президента Грей. Краката ми като че ли щяха да се събудят последни.
... уверя, че безработицата е спаднала от трийсет на двайсет процента само през последната година. Дадох ви дума, че ще постигна успех там, където фалшивото правителство не можеше. Колкото и да ви убеждават, че имат влияние върху световната сцена, всъщност не са способни да контролират дори терористичния си отдел, така наречената Детска лига...
Телевизорът угасна след мигновено пращене. Стъпки.
- Будна ли си?
- Да - прошепнах. Гърлото ме болеше, чувствах езика си подпухнал.
Леглото се огъна под тежестта на Кланси. Едва потиснах импулса да се отдръпна.
- Какво стана? - попитах. Гласовете отдолу се увеличиха и сякаш се заклещиха между ушите ми.
- Припадна - отговори той. - Не знаех, че... Не биваше да ти оказвам такъв натиск.
Надигнах се на лакти в напразен опит да се отдалеча от допира му. Вперих очи в устните му и лъсналите под тях зъби. Халюцинация ли беше всичко, или наистина...?
Стомахът ми се сви.
- Научи ли нещо? Успя ли да потвърдиш теорията си?
Кланси се облегна назад с непроницаемо изражение.
- Не.
После стана и закръстосва между прозореца и бялата завеса. Мярнах пода от другата й страна - както очаквах, беше облян в синята светлина на отворения лаптоп.
- Не. Знаеш ли, доста пъти го прехвърлям в главата си - продължи Кланси. -Мислех, че навярно си заличила спомените им нарочно, защото си им била ядосана или сърдита, но в същото време не си изтрила цялата им памет, а само... само себе си. После ти се е случило отново с онова момиче Саманта. Саманта Дал, седемнайсетгодишна, от Бетесда, Мериленд. Родители Ашли и Тод. Зелена, фотографска памет... - Гласът му заглъхна. - От дълго време мисля и премислям, чудя се как ли го правиш, но разходката през спомените ти не ми показва какво се случва в главата ти. Не намирам причината, а само ефекта.
Питах се дали изобщо осъзнава, че изказва обърканите си мисли на глас, или че бях успяла да стана от леглото с единственото намерение да се измъкна от тази стая и от него. Болката се завръщаше малко по малко.
Какво ми е сторил? Докоснах челото си с пръсти. Главата ме болеше както при всички други случаи, в които го бях допускала вътре, но този път болката беше още по-остра. Този път не беше надникнал в съзнанието ми, а ме беше накарал да го пожелая - да поискам целувката му.
Нали?
- Късно е - реших да го прекъсна аз. - Трябва да... трябва да намеря другите.
Кланси ми обърна гръб.
- Да намериш Лиъм Стюарт, искаш да кажеш?
- Да, Лий - потвърдих, отстъпвайки бавно към вратата. - Имах среща с него. Ще се разтревожи. - Бялата завеса закачи косата ми, докато я подминавах.
Кланси поклати глава.
- Познаваш ли го изобщо, Руби? Заедно сте от... колко, месец? Месец и половина? Защо губиш времето си с него? Той е Син, и не само това, но и... имал е полицейско досие дори преди лагерите. Дори преди да избие всички онези деца. Сто четирийсет и осем, за да сме по-точни. Повече от половината лагер! Затова те съветвам да отвориш очи и да спреш да му се кланяш - не го заслужава. Твърде ценна си, за да се мотаеш с него.
Той се спусна към вратата тъкмо преди да я докосна и я затръшна пред лицето ми.
- Какво те прихваща? - изкрещях аз. - Какво от това, че е Син? Нали уж ти разправяш, че всички сме били Черни и че трябвало да се уважаваме едни други?
Усмивката, която изви краищата на устните му, беше колкото красива, толкова и арогантна.
- Трябва да проумееш, че си Оранжева и затова винаги ще си сама. - В гласа му се беше завърнало част от обичайното спокойствие. Ноздрите му обаче се разшириха яростно, когато опитах да завъртя дръжката отново. Той стовари и двете си ръце върху вратата, извисявайки се като великан над мен. - Видях какво искаш - каза Кланси. - И това не е да се прибереш при родителите си. Нито да си с приятелите си. Искаш да си с него, както бяхте вчера в бунгалото и в онази кола в гората. Не искам да те загубя, така му каза. Наистина ли е толкова важен за теб?
В стомаха ми се надигна гняв, който прогори гърлото ми.
- Как смееш? Обеща да не... обеща ми да не...
Той се изсмя грубо.
- Боже, колко си наивна само. Явно това обяснява как агентката от Лигата е успяла да те заблуди, че не си просто чудовище.
- Обеща да ми помогнеш? - пророних аз.
Той завъртя очи.
- Добре. Готова ли си за последния урок? Руби Елизабет Дейли, ти си напълно сама и винаги ще е така. Ако не беше и толкова глупава, вече щеше да си се досетила, но тъй като това надхвърля умствените ти способности, нека ти го кажа дума по дума: никога няма да се научиш да контролираш способностите си. Няма как да попречиш на съзнанието си да прониква в чужди глави, защото една част от теб не иска да контролира способностите ти. Не, не и при положение че тогава ще трябва да ги приемеш. А ти си твърде незряла и слабохарактерна, за да ги използваш по предназначение. Страхуваш се, че ще те променят.