Извърнах поглед от него.
- Руби, не схващаш ли? Мразиш се, но не си получила силите си безпричинно. Това важи и за двама ни. Наше право е да ги използваме. Длъжни сме да ги използваме, за да стоим начело, да държим останалите по местата им.
Той закачи с пръст разтегнатото деколте на тениската ми и го дръпна към себе си.
- Престани. - Останах горда от стабилния си глас.
Кланси се приведе към мен и вмъкна мъглива картина зад затворените ми клепачи - видях двама ни, точно преди да проникне в спомените ми. Стомахът ме се преобърна, като зърнах как очите ми се изцъклят ужасено, докато притиска устни към моите.
- Толкова съм щастлив, че се намерихме - продължи той с учудващо спокоен глас. - Ти можеш да ми помогнеш. Въобразявах си, че знам всичко, но ти...
Стрелнах лакът и го ударих под брадичката. Кланси залитна назад с болезнен вой и притисна длани към лицето си. Имах половин секунда да се измъкна, затова се възползвах от нея, завъртайки дръжката на вратата толкова силно, че заключващото копче само се вдигна.
- Руби! Почакай, не исках да...
В дъното на стълбището изникна лице. Лизи. Устните й се отвориха от изненада и множеството й обеци издрънчаха, като я блъснах, за да мина.
- Просто спор - чух Кланси да обяснява вяло. - Няма нищо, остави я.
Изхвърчах навън, останала без дъх. Краката ми сами ме завлякоха към огнището, но аз ги принудих да спрат, за да премисля ситуацията. Около масите за храна бяха струпани твърде много хора. Исках да намеря Лиъм и да му обясня защо не бях отишла на срещата, какво ми се беше случило, но знаех, че съм в окаян вид. Трябваше да се успокоя, а нямаше начин да го постигна тук. Можеха да възникнат опасно много въпроси. Имах нужда да остана сама.
Затова, разбира се, щом направих няколко стъпки назад, се блъснах право в Майк.
- Ей, ето те и теб! - Косата му беше прибрана в конска опашка и около главата му беше вързана черна кърпа. Подушвах бензин и нещо металическо по дрехите му. - Руби? Добре ли си?
Хукнах към офиса и надолу по пътеката към бунгалата. Намерих пътя, по който ми се струваше, че бяхме изпратили Зу, но в крайна сметка се оказа просто стара странична пътечка, обрасла с буреняци и свирепа към голата ми кожа. Хубаво. И тя щеше да свърши работа. Поне нямаше никого наоколо. Това беше единственият ми критерий.
Вървях, докато светлината от огнището не се скри напълно. Дърпах тениската си с пръсти, мъчейки се да я отлепя от кожата си. Миришеше на неговата стая. На борове и билки, на стари, гниещи неща. Накрая я изхлузих през глава и я метнах колкото можах по-силно и по-надалеч и въпреки това - въпреки това - не можех да се отърва от миризмата. Беше навсякъде: по ръцете ми, по дънките ми, по сутиена ми. Трябваше да хукна право към езерото или поне към душовете. Трябваше да намеря начин да измия отровата му от себе си.
Успокой се - казах си наум. - Успокой се! Но не можех да разбера какво точно пулсира във вените ми. Гняв, естествено, защото ме беше излъгал така долно, защото се бях хванала на въдицата му. Отвращение, защото ме беше докосвал, похищавайки дори порите на кожата ми. Но и нещо друго. Дълбока болка, която се увеличаваше и гърчеше в мен и ме превръщаше в камък.
Лиъм стоеше точно пред мен, а аз не се бях чувствала по-самотна в живота си.
- Руби? - Косата му изглеждаше като светло сребро на тази светлина, завита и оплетена както винаги. Не можех да се скрия от него. Никога не ми се получаваше. - Майк дойде да ме извика - обясни той и пристъпи внимателно към мен. Ръцете му бяха опънати напред, сякаш опитваше да се приближи до диво животно. - Какво правиш тук? Какво става?
- Моля те, просто ме остави - пророних аз. - Имам нужда да остана сама.
Той продължи да пристъпва към мен.
- Моля те - изкрещях аз, - върви си!
- Никъде няма да отида, докато не ми обясниш какво става! - отсече Лиъм. Като ме видя по-отблизо, преглътна сухо и адамовата му ябълка подскочи от напъна. -Къде беше цяла сутрин? Какво ти се е случило? Дунди ми каза, че изобщо не си се прибирала, а сега те намирам тук в такова... в такова състояние... да не би да ти е сторил нещо?