Пръстите му се плъзнаха нагоре към косата ми и доближиха лицето ми до неговото.
- Поиска... - подхванах колебливо. - Поиска да види един мой спомен и аз му позволих, но когато опитах да се откъсна... не можех да помръдна, а накрая загубих съзнание. Не знам какво ми е направил, но боля... много боля.
Лиъм се отдръпна да ме погледне, после долепи устни до челото ми. Усетих как мускулите на ръцете му се напрягат, потреперват.
- Върви в бунгалото. - Дори не ми позволи да се възпротивя. - Събирай си багажа.
- Лий...
- Аз отивам да намеря Дунди - обяви той. - И тримата изчезваме оттук. Още тази вечер.
- Не можем - отвърнах аз. - Знаеш, че няма как. - Но той вече препускаше през шубрака по тъмната пътека. - Лий!
Върнах се да взема пуловера му и го облякох, но дори той не можа да пребори студа, който превзе тялото ми, докато следвах Лиъм в посока към бунгалата и огнището.
Когато стигнах до нашето бунгало, заварих Дунди да чете на леглото си. Хвърли ми само един поглед и веднага затвори книгата си.
- Какво ти се е случило, за бога?
- Тръгваме си - заявих му. - Събирай си багажа. Какво ме зяпаш? Размърдай се!
Той скочи от леглото си.
- Добре ли си? - попита загрижено. - Какво става?
Току-що бях приключила с разказа си за Кланси, когато Лиъм влетя през вратата. Когато ни видя заедно, въздъхна, треперейки.
- Притесних се за теб - каза на Дунди. - Готови ли сте?
Намъкнах една широка тениска и Лиъм ми хвърли якето си. Дунди завърза обувките си, затвори куфарчето си и не се оплака нито веднъж. Изгасихме лампата в бунгалото и тръгнахме след Лий в мрака.
Миризмата на пушек от лагерния огън ни преследва по-дълго по главната пътека, отколкото светлината и гласовете. Хванах Дунди да наднича през рамо към него един-единствен път; далечното оранжево сияние се отрази в стъклата на очилата му. Знаех, че му се иска да попита какъв е планът, но Лиъм ни даде знак да мълчим и тръгна по една странична пътека, за чието съществуване дори не бях подозирала.
Беше добре отъпкана, но толкова тясна, че ни се наложи да вървим в индианска нишка. Очите ми следваха раменете на Лиъм, докато той не се пресегна назад да хване ръката ми. Пътеката ставаше все по-тъмна с всяка измината крачка сред гъстия параван от млади дървета.
Когато излязохме от гората, ни посрещна светлина - толкова ярка, че за момент вдигнах ръка да прикрия очите си. Лиъм спря пред мен и ръката му стисна болезнено моята.
- Казах ти - чух гласа на Хейс. - Казах ти, че ще опита да се измъкне оттук.
- Да, добър нюх.
- По дяволите! - изруга Дунди зад мен, но бях твърде шокирана да направя каквото и да било, освен да изляза иззад гърба на Лиъм, за да видя Кланси, Хейс и група момчета от охранителния екип, застанали на единствения ни изход от лагера.
Двайсет и седма глава
В първия момент никой не помръдна.
Сега, когато мястото беше осветено от фенери, успях да го позная. Бях го виждала веднъж, на компютърния екран на Кланси. Именно оттук бяха опитали да влязат преследвачите преди няколко дни, но Хейс се беше „погрижил" за тях. Навярно както възнамеряваше да се погрижи и за нас сега.
Момчетата пред нас стояха точно на мястото, където пътеката се пресичаше със сребристата мрежа, обозначаваща границите на „Ийст Ривър". Кланси заемаше централна позиция, възвърнал обичайното си самообладание.
- Мисля, че е редно да поговорим - заяви любезно той. - Защото ми се струва, че предстои нещо опасно.
- Тръгваме си - обяви Лиъм с едва сдържан гняв. - И не искаме неприятности.
- Не може просто да си тръгнете. - Хейс си проправи път до предната линия на групичката и се извиси до Кланси като артилерийско оръдие, готово да гръмне по негово нареждане. - Тук си имаме система, а вие още не сте ни се отплатили.
Думите още не бяха напуснали устата му, когато чухме забързани стъпки и гласове откъм сухия шубрак до другата по-голяма пътека зад тях. Оливия се появи първа, последвана от Майк и четирима от останалите съмишленици на Лиъм. Реагираха по същия начин като нас - стреснаха се от светлината и замръзнаха намясто като гръмнати.
- Какво става тук? - попита Оливия и заобиколи колоната от деца в черни дрехи, за да застане пред Кланси. - Защо не ме извика по радиостанцията?
- С Хейс държим нещата под контрол. - Кланси скръсти ръце пред гърдите си. -Връщайте се по постовете.
- Не и докато не ми кажеш какво се случва тук... - Тя се завъртя към нас и опули очи срещу багажа ни. - Да не би да си тръгвате?