- Лий - обади се Майк, веднага проумял ситуацията. - Какво правиш?
- Май Лиъм Стюарт е организирал поредното бягство - обяви Кланси, - или поне такова намерение е имал. Като че ли и това ще е не по-успешно от предходното.
- Върви по дяволите! - намесих се аз и хванах Лиъм за ръката, преди да се е нахвърлил на Кланси. Трепереше от гняв, но нима не виждаше, че враговете ни превъзхождаха числено?
- Руби - подхвана тихо Кланси с дружелюбния тон на момчето, което бях смятала за свой приятел. - Недей така. Не смяташ ли, че трябва поне да обсъдим положението?
Да - прошепна глас в ухото ми. - Не смяташ ли, че така ще е най-добре? Здраво натегнатият гняв в гърдите ми започна да се разплита, първо бавно, после с неочаквана и хладна скорост. Измъкнах пръсти от ръката на Лиъм. Това наистина беше най-добрият вариант - единственият. Допреди малко бях толкова ядосана, уплашена. Но пред мен стоеше Кланси.
Кланси.
Направих крачка към него, към гнусната му усмивка. Можех... можех да му простя, нали? Така щеше да е най-лесно. Всичко с Кланси беше лесно. Краката ми се движеха от само себе си, сякаш знаеха докъде трябва да стигна.
Но Лиъм не ми позволи. А и Дунди нямаше това намерение. Ръцете му сграбчиха раницата ми. Веднага щом Лиъм застана пред мен, Кланси изчезна и дори не можех да си спомня защо беше толкова важно да отида при него, да му позволя да ме отведе обратно в лагера.
- Спри! - изкрещя Лиъм. - Каквото и да й правиш, спри веднага!
- Но той не... - подхвана Майк, докато погледът му прескачаше между него и Оливия. Виждах я иззад рамото на Лиъм; лицето й бледнееше като маска. Зад тях останалите деца от екипа на Лиъм шушукаха помежду си, несигурни накъде да погледнат.
- Не й правя нищо - отвърна Кланси с внезапно вледенен глас. - Просто ревнуваш заради връзката между двама ни.
Момчетата край него закимаха утвърдително със странно безизразни лица.
- Отгоре на всичко искаш да нарушиш правилата ни - продължи той. - Защото това е правило, нали така, Лий? Ако искаш да напуснеш лагера, трябва първо да попиташ мен, нали?
Лиъм се поколеба, но накрая кимна.
Ръката му падна бавно. Веждите му се сбърчиха и като че ли килна глава към Кланси, сякаш слушаше нещо, което останалите не чувахме. Почувствах как напрежението напуска раменете му. Направи крачка назад, после и една настрани от мен. Сложи ръка на челото си.
- Съжалявам... просто... не исках да...
- Щастлив си тук, нали? - попита приветливо Кланси. - Защо да не продължиш това щастие? Тук имаме правила. Вече ги знаеш и повече няма да ги нарушаваш, нали?
- Не - отвърна Лиъм с дрезгав глас. Взираше се в мен с помътнели очи и моментално разпознах този поглед. Дунди също. Наблюдаваше Кланси с присвити очи и чиста, убийствена ярост.
- Нека ти обясня какво мисля за шибаните ти правила - каза с отровен глас и мина бясно покрай Лиъм. - Седиш в стаичката си и се преструваш, че искаш само най-доброто за всички, но никога не съм те видял да работиш. Не мога да преценя дали си просто разглезено лайно, или те е страх да не изцапаш хубавичките си нежни ръчички, но при всички случаи си долна гад и мога да ти гарантирам, че мен поне не можеш да заблудиш. - Студеният поглед на Кланси се стовари с пълна сила върху Дунди, но той продължи невъзмутимо: -Разправяш, че всички сме равни, все едно живеем в някоя хипарска комуна, но нито за миг не си го повярвал, нали? Не позволяваш на никого да се свърже с родителите си и не ти пука за децата, които още се мъчат в лагерите, дело на твоя баща. Дори не изслуша спасителния план на хората от охранителния екип. Затова искам да знам, защо не ни пускаш да си ходим? - Той направи още една крачка напред и отне думата на Кланси веднага щом отвори уста да каже нещо. -Какъв е смисълът на това място, освен да демонстрираш колко си велик и да си играеш с чувствата на хората? Знам какво си направил на Руби.
Останалите стърчаха мълчаливо наоколо, но колкото повече говореше Дунди, толкова повече се избистряха погледите им; Майк се отърси от влиянието на Кланси с изражение, по което личеше, че всеки момент ще повърне. Другите се оглеждаха наоколо с тревожни, объркани лица.
Кланси бе стоял съвършено неподвижен през цялата атака на Дунди, но сега, след нейния края, се приведе близо до него, сякаш искаше да му прошепне някаква тайна. Само че, като проговори, гласът му беше достатъчно висок, за да го чуем всички.
- Поиграх си не само с чувствата й. - Очите му отскочиха към Лиъм. - Нали така, Стюарт?
Яростната червенина, която плъзна от гърлото на Лиъм и превзе лицето му, ми даде да разбера каква картина беше пробутал Кланси в главата му.