- Недей! - изкрещях, но вече беше твърде късно за това.
Всичко се случи толкова бързо, че навярно половината от струпаните наоколо деца го пропуснаха. Лиъм вдигна юмрук, готов да го забие в самодоволното лице на Кланси, но ръката му не стигна по-далеч от собственото му рамо. Всяка част от тялото му - всеки мускул, всяка става, всяко сухожилие - се скова като дъска, сякаш току-що го беше ударил силен ток. Той замръзна и след секунда се свлече на земята, където Хейс заобсипва лицето му с юмруци.
- Спри! - изкрещях аз, изтръгвайки се от хватката на Дунди. Знаех какво му е направил Кланси и защо дори не можеше да вдигне ръка, за да защити лицето си. Видях струя кръв да плисва към прашната земя и повече не можах да понеса.
Никой от нас не можа да понесе повече.
- Кланс - чух гласа на Оливия. - Достатъчно. Разбрахме те. Хейс, ще го убиеш!
Отново и отново, и отново Хейс забиваше юмруци във всеки сантиметър кожа от лицето н Лиъм, сякаш искаше да вдълбае яростта си в него. Ударите не престанаха, докато Кланси не сложи ръка на рамото му и дори тогава Хейс нанесе един последен. После хвана Лиъм под мишниците и го провлачи нагоре по предницата на ризата си, а когато Кланси му кимна, го захвърли грубо на земята и се изправи, оставяйки го да лежи в прахоляка с окървавено и разбито лице.
Веднага щом двамата изчезнаха от полезрението ни, с Дунди се спуснахме напред и си запробивахме път през кръга от деца, струпал се край него. Но Майк ни се изпречи още на втората стъпка.
- Недейте - предупреди ни той. - Само ще влошите нещата.
- Какво ще му направят? - попита Дунди.
- Върнете се в бунгалото - нареди ни той. - Ние ще се погрижим за него.
- Не - отсякох аз. - Няма да си тръгнем без него.
Майк ми се нахвърли.
- Не знам какво си му наговорила, но Лий беше щастлив тук. Точно от това имаше нужда, а ти му извъртя жесток номер...
- Не смей да й приказваш така - озъби се Дунди. - Да не си посмял да я обвиняваш за това. Главата ти е втъкната толкова надълбоко в задника на Беглеца, че не виждаш нищо край себе си!
Майк оголи злобно зъби.
- В Каледония всички те търпяхме по молба на Лиъм, но тук не съм длъжен.
- Все тая - отвърна Дунди. - Мислиш ли, че ме е грижа? Интересува ме единствено какво ще се случи с Лий. Сещаш се, онзи, който рискува всичко, за да ни измъкне от лагера? - Думите му оказаха желания ефект. Майк пребледня в мрака. - Дръжте си глупавия Беглец, но не очаквайте да ви оставим и Лий.
Отново се хвърлихме напред и си запробивахме път към него. Нечии ръце ме стиснаха през гърдите, други - през краката, и независимо от това колко крещяхме и се мятахме, децата ни извлачиха надалеч от Лиъм.
С Дунди седяхме безмълвно и неподвижно на леглото на Лиъм, вперили погледи във вратата на бунгалото. Пред прозорците ни минаваха купища любопитни лица - и на зяпачи, и на деца от охранителния екип, всичките тръгнали да проучат какво се е случило. Светлините вече угаснаха, но, така или иначе, никой от двама ни нямаше да спи тази нощ. А ако съдехме по двете фигури в черно, застанали точно пред вратата ни, нямаше и да излезем оттук. Не и след неуспешния ни опит за бягство, не и след словесната градушка, с която Дунди беше нападнал Кланси.
- Къде се научи да говориш така? - попитах го накрая, но той само сви рамене.
- Опитах да си представя какво би казал Лий и после всичко тръгна от само себе си. - Дунди се почеса по главата. - Наистина ли му заявих, че има хубавички, нежни ръчички?
Аз се засмях сипкаво.
- О, това е най-малкото.
Секундите се нижеха наполовина по-бавно от мислите ми.
- Как така не успя да ти повлияе? - зачудих се на глас. - Опита се, нали?
- Опита, определено го усетих. Но какво знае той... - Дунди потупа с пръст челото си. - Стоманен капан. Нищо не излиза, нищо не влиза.
Мина ми през ума, че може да е прав и че това би обяснило защо само в неговата глава не се бях вмъкнала неволно, но в този момент чухме шумни стъпки по пътеката и всичките ми мисли изхвърчаха.
Оливия и някакво друго хлапе влачеха крака по пръстта, всеки преметнал по една от ръцете на Лиъм през раменете си. Лицето му беше обърнато надолу и виждах засъхналата кал по косата му. Беше заваляло около час, след като го оставихме.
- Лий - повтаряше Дунди в опит да го освести. - Лий, чуваш ли ме?
Помогнахме им да го настанят на дивана. В стаята цареше тъмнина и не видях следите от побоя, докато Оливия не остави големия си фенер на пода до него.
- О, боже! - пророних.
Лиъм обърна лице към мен и чак сега осъзнах, че всъщност е буден - просто очите му бяха толкова подути, че дори не можеше да ги отвори. Докоснах ръката, висяща от ръба на дивана, и плъзнах пръсти по нея чак до гърдите му. Дишаше на хриптящи пресекулки. Около носа, устата и дори брадичката му имаше плътен слой сгъстена, засъхнала кръв. Дневната светлина щеше да разкрие останалите му травми.