Като чух това, надигнах глава от бюрото.
- Нали уж Джак са го застреляли по време на бягството?
Дунди поклати глава.
- Застреляха го, защото спаси мен, а ме спаси, защото... - Той си пое дълбока глътка въздух. - Защото смяташе, че не мога да се защитавам сам. Не знаеше на колко много ме е научил.
- Страшно съжалявам. - В дъната на очите ми пареха сълзи. - За всичко.
- Аз също - отвърна Дунди след кратко мълчание и без да обърна поглед към него, усетих, че и той плаче.
Лаптопът се намираше в горното чекмедже на бюрото му, а върху капака му беше залепена яркожълта бележка.
Руби,
Излъгах те. Щях да тичам.
- КГ
- Дунди! - провикнах се веднага и му махнах да дойде. Сигналът за включване беше странно трогателен. Малки звънчета.
- Просто ни го е завещал? - попита Дунди, барабанейки с пръсти по дървото. -Тук ли е картата за безжичния интернет?
Намерихме я на мястото й, но Кланси се беше погрижил да изтрие всичко от компютъра си. Оставил беше само иконката за интернет, кацнала по средата на екрана.
- Защо часовникът в ъгъла показва петнайсет? - учуди се Дунди и седна в стола. Наведох се да видя какво сочи. Индикаторът за батерията. Имаше само петнайсет минути живот.
- Ама че задник - разлютих се аз.
Дунди поклати глава.
- По-добре е от нищо. Ако наистина има интернет връзка, може да разучим как да се махнем оттук. Може дори да намерим адреса на бащата на Джак.
- И да пуснем съобщението до родителите ти - допълних аз с крехка искра на щастие в гърдите си.
- Няма смисъл. Предпочитам да използвам... четиринайсетте ни минути да открием бащата на Джак - отвърна той. - Може дори да му се обадя, ако лаптопът има микрофон.
Не смееше да се обади на собствените си родители.
- Стига де - подхванах отново аз. - Ще ти отнеме само две секунди да пишеш на вашите. Спомняш ли си съобщението?
- Достатъчно, че да си свърши работата - отвърна той.
Закрачих вяло из задушната стая, заслушана в тропота на пръстите му по клавиатурата. Краката ми ме отведоха до леглото на Кланси, където най-сетне спрях и гневът ми надделя над цялата тревога.
Прозорецът беше напластен със сажди и доста ми се съпротивлява, когато опитах да го отворя. Но приливът на свеж въздух си заслужаваше борбата; стиснах перваза и се провесих навън. Лагерът тънеше в пепел и обгоряла пръст, но очите ми лесно намериха мястото край огнището, където довчера децата се бяха редили на опашки за храна пред дългата маса. Примижах и веднага дочух смеха и музиката, долових аромата на яхния и пушек във въздуха. Видях и Лиъм: приказваше си с другите деца, а огънят оцветяваше косата му в златисто.
Като отворих очи, вече не го виждах само в съзнанието си.
Изхвърчах от стаята, без да обръщам внимание на учудените възгласи на Дунди. Запрепъвах се надолу по стълбището, мъчейки се да преодолея твърде много стъпала наведнъж, и излетях през входната врата, която с усилие се крепеше на касата си.
Той вървеше по пътеката към бунгалата, през лабиринта от паднали дървета и срутени сгради. Съсипаното му лице беше сбърчено в гримаса на тъга и страх и куцукаше едва-едва през развалините.
- Лий! - Думата избухна от гърлото ми. Той изпусна обгорялата пръчка от ръцете си и прескочи с мъка дървото, препречило пътя му, борейки се сляпо с клоните и листата му. Виждаше ме. Едновременно вярваше на очите си и не им вярваше. - О, боже! - Хвърлих се на врата му и без малко не съборих и двама ни на земята.
- Благодаря ти - зашепна той, - благодаря ти, благодаря ти... После разцелува лицето ми, всеки сантиметър от него, бършейки сълзите и саждите от него, докато повтаряше името ми.
Лиъм не беше единственият оцелял, но само той се върна.
Разказа ни какво му се беше случило, докато седяхме в офиса на Кланси и ядяхме от малкото храна, останала в склада. Дунди държеше лаптопа до себе си и на всеки няколко минути проверяваше за отговор от родителите си или четеше отново адреса на бащата на Джак, който беше намерил по-рано.
Военните бяха нападнали лагера толкова изненадващо, че повечето от децата в охранителния екип не бяха успели да стигнат от оградата до бунгалата достатъчно бързо. Онези, които не били на смяна, нахлули в бунгалото ни и го повели - „По-скоро ме занесоха", поправи се горчиво Лиъм - към една от тайните пътеки, предвидени именно за тази цел. Тичали без почивка чак до сутринта, докато не достигнали същото онова шосе, от което ни бяха взели.