Случи се рано и този някой се появи с червен камион. Потънах в седалката си, докато ни отминаваше с ръмжащия си двигател и гигантски гуми. Пътуваше в обратната посока, но видях съвсем ясно златния лебед, нарисуван от едната му страна.
- Навсякъде са - коментира Кейт, проследила погледа ми. - Този вероятно караше провизии към Търмънд.
Това беше първият белег на живот, откакто бяхме потеглили - най-вероятно защото пътувахме по мъртвешката магистрала насред шибаното нищо, - но дори този самотен камион успя да уплаши Кейт.
- Премести се на задната седалка - нареди ми тя. - И се скрий.
Подчиних се. Разкопчах колана и се шмугнах между предните седалки.
Мартин ме наблюдаваше с изцъклени очи. Усетих ръката му върху рамото си, сякаш се опитваше да ми помогне, и веднага се отдръпнах от нея, свивайки се в пространството между задната и предната седалка. Опрях гръб във вратата и долепих колене до гърдите си, но въпреки това бях прекалено близо до него. Когато ми се ухили, кожата ми настръхна.
В Търмънд имаше момчета. И то доста. Но всякакъв контакт между двата пола -бил той съвместното хранене, споделянето на колиба или дори подминаването на път към тоалетните - беше строго забранен. Войниците и надзирателите следяха съблюдаването на това правило със същата бдителност, която прилагаха и по отношение на децата, използващи свръхестествените си способности -независимо дали умишлено, или неволно. Което, разбира се, подлудяваше и бездруго подлудените от хормони мозъци на тийнейджърите и превръщаше някои от съквартирантките ми в елитни тайни преследвачки.
Може би и аз самата бях забравила какъв е „правилният" начин за контактуване с представител на противоположния пол, но същото важеше с пълна сила за Мартин.
- Голяма забава, а? - коментира той. Реших, че се шегува, докато не видях вълнението в очите му. Отново почувствах онзи сърбеж, гъделичкащото чувство от поредния му опит да влезе в главата ми, и ужасът сграбчи с ледени пръсти гръбнака ми. Притиснах се към вратата и вперих поглед в Кейт, но не беше достатъчно.
Нямаме нищо общо, осъзнах. Бяхме затворени на едно и също място, живеехме в хватката на еднакъв страх, но той... той беше толкова...
Трябваше да сменя темата и да отнема вниманието му от онова, което се опитваше да направи. Климатикът беше включен, но действието му дори не се усещаше заради топлината, излъчвана от тялото на Мартин.
- Според теб дали в Търмънд вече са разбрали, че ни няма? - осмелих се да наруша тишината.
Кейт изключи фаровете.
- Предполагам. СОП не разполагат с толкова хора, че да организират издирване, но вече несъмнено са се досетили кои сте вие.
- Какво имаш предвид? - попитах я аз. - Че сме Оранжеви? Нали каза, че вече знаели. Затова и трябваше да избягаме веднага.
- Бяха на път да открият - обясни Кейт. - Тестваха Оранжевите и Червени честоти на усмирителната сирена. Едва ли някой от тях е очаквал да проработи така добре. Затова трябваше да ви измъкнем оттам, и то час по-скоро.
- Честоти - повтори Мартин. - Тоест... усъвършенствали са сирената?
- Точно така. - Кейт му се усмихна в огледалото за обратно виждане. - От Лигата научихме за новия им метод за отсяването на погрешно класифицирани деца. Предполагам знаете, че възрастните не чуват усмирителната сирена.
И двамата кимнахме.
- Е, учените им работеха по изолирането на честоти, доловими единствено от деца с определени типове пси-способности. Някои от звуковите вълни влияят на всички ви, но има и такива, които могат да бъдат отчетени само от Зелените или Сините, или - както е в този случай - Оранжевите.
Имаше логика, но ми звучеше все толкова ужасяващо.
- Знаете ли, питах се нещо... - подхвана Кейт. - Как го направихте? Най-вече ти, Руби? Влезли сте в лагера толкова малки. Как успяхте да излъжете класификационната им система?
- Просто... стана - отвърнах аз. - Казах на човека, който провеждаше тестовете ми, че съм Зелена. И той ме послуша.
- Нищо работа - прекъсна ме Мартин, облещил очи насреща ми. - Сигурно дори не си използвала силите си.
Не ми харесваше да възприемам способностите си като „сили" - това ги представяше като повод за гордост. А аз определено не се гордеех с тях.
- Когато започнаха да отделят Оранжевите и Червените, накарах едно момче да си сменим местата. Нямах намерение да свършвам като тях. - Мартин се приведе напред. - Затова привиках един от Зелените, горе-долу на моя възраст, и внуших на него и надзирателя, че всъщност това съм аз. Направих същото и с всички останали, които проявиха интерес. Един по един. Страшен съм, нали?