2. Нетипично трудно му е да се съсредоточава или внезапно започва да влага прекомерно старание в определени действия, което води до загуба на представата за време и/или пренебрегване на личните му нужди или тези на околните.
3. Страда от халюцинации, повръщане, хронични мигрени, загуба на памет и/ или припадъци.
4. Склонно е към агресивни изблици, нетипично безразсъдно поведение или нанасяне на повреди върху собственото си тяло (необясними изгаряния, насинявания или рани).
5. Развива необясними и опасни за вас или околните навици или способности.
АКО ДЕТЕТО ВИ ПРОЯВЯВА НЯКОЙ ОТ ГОРЕПОСОЧЕНИТЕ СИМПТОМИ, НЕЗАБАВНО ГО РЕГИСТРИРАЙТЕ В САЙТА НА АГЕНЦИЯТА ЗА БОРБА С ОМИН И ИЗЧАКАЙТЕ ТЕХЕН СЛУЖИТЕЛ ДА ВИ СЪОБЩИ ИМЕТО НА МЕСТНАТА БОЛНИЦА, В КОЯТО ТРЯБВА ДА ОТВЕДЕТЕ ДЕТЕТО.
Като прочетох листовката, я сгънах прилежно, върнах я на същото място и повърнах в мивката.
Баба се обади по-късно същата седмица и ми обясни всичко с обичайната си безцеремонност. Измирали стотици деца, всичките на моя възраст. Но докторите работели по въпроса и не трябвало да се страхувам, защото съм нейната внучка и всичко ще бъде наред. Накара ме да й обещая, че ще слушам и ще кажа на родителите си, ако усетя нещо странно.
Положението се разрасна до зловещи мащаби за отрицателно време. Седмица, след като три от четирите останали в квартала ми деца бяха погребани, президентът направи официално обръщение към народа. Мама и татко го гледаха на живо на компютъра, а аз подслушвах пред вратата на кабинета.
- Скъпи сънародници - подхвана президентът Грей, - днес сме изправени пред ужасяващо изпитание, което заплашва не само живота на децата ни, но и бъдещето на великата ни нация. Дано намерите поне малка утеха в това, че във Вашингтон тече подготовката на програми за подкрепа както на опечалените семейства, така и на пощадените от жестоката болест деца.
Искаше ми се да видя лицето му, защото усещах, че знае - нямаше как да не знае, - че тази заплаха, тази засечка в иначе бляскавото ни бъдеще нямаше нищо общо със загиналите деца. Те вече бяха погребани или изгорени и можеха единствено да обитават спомените на близките си. Отишли си бяха. Завинаги.
А списъкът със симптомите, онзи, който се разпространяваше запечатан от учителите, който се излъчваше стократно по новините, докато лицата на починалите деца се въртяха в лентата в долната част на екрана? Правителството не се страхуваше от вероятността да загинат още, от празнотата, която щяха да оставят след себе си.
Страхуваше се от нас - оцелелите.
Втора глава
Докараха ни в Търмънд един дъждовен ден. Не спря да вали цяла седмица, следващата също. Леден дъжд, от онзи, който щеше да е сняг, ако температурата беше с пет градуса по-ниска. Спомням си как се стичаше на буйни струи по стъклата на училищния автобус. Ако си бях вкъщи, в някоя от колите на родителите ми, щях да проследявам с пръсти лъкатушещите им пътечки по студеното стъкло. Сега обаче ръцете ми бяха вързани зад гърба ми и мъжете в черни униформи ни бяха наблъскали по четирима на седалка. Едва дишахме.
Топлината от стотината тела замъгляваше прозорците и действаше като преграда към външния свят. По-натам започнаха да боядисват в черно прозорците на жълтите автобуси, с които караха децата. Просто до онзи момент още не им беше хрумнало.
Прекарах петчасовото пътуване на мястото до прозореца, затова поутихнеше ли пороят, мярвах откъслеци от пейзажа. Всичко ми изглеждаше еднакво - зелени поляни, дълбоки гори. Сякаш изобщо не бяхме напускали Вирджиния. Момичето до мен - което по-късно щяха да причислят към групата на Сините, - като че ли разпозна един крайпътен знак, защото се приведе над мен, за да го огледа по-добре. Предполагах, че всички деца в автобуса бяха от Вирджиния, но нямаше как да съм сигурна, тъй като ни бяха наложили едно основно правило: Мълчание.
Когато ме отведоха от дома на предишния ден, ме затвориха заедно с другите деца в някакъв склад, където прекарахме цялата нощ. Помещението беше обляно в неестествено ярка светлина; накараха ни да седнем един до друг на мръсния циментов под и насочиха три прожектора към нас. Не ни позволиха да спим. Очите ми сълзяха толкова силно от прахоляка, че не виждах потните, бледи лица край себе си, камо ли тези на войниците, които ни наблюдаваха иззад полукръга от прожектори. Незнайно защо вече не ги възприемах като цялостни, най-обикновени мъже и жени. През сивата мъгла на просъницата ги виждах като съвкупност от дребни, страховити парчета: бензиновата смрад на вакса за обувки, скърцането на твърда кожа, отвратените гримаси по лицата им. Върхът на нечия кубинка в ребрата ми, когато започнах да се унасям в сън.