- Спрете! - изкрещя Кейт. - Не стреляйте... !
- ЛИЙ!
- Знам, знам! - Двигателят изръмжа, а след това и гумите изскърцаха по паважа. - Зу, коланът!
Опитах да се хвана здраво, но колата ме подмяташе напред-назад между седалките. Накрая главата ми се блъсна в пластмасовата кора на вратата и поставката за чаши, но никой не обръщаше внимание на странните звуци откъм задната седалка, при положение че стреляха по нас.
Стана ми чудно дали Роб беше връчил другата пушка на Мартин.
- Зу, да не би да се е случило нещо в бензиностанцията? - попита гласът, чийто собственик вече разпознавах като Лиъм. Думите му прозвучаха напрегнато, но не и панически. Пътувахме от десетина минути и се бяхме отдалечили от куршумите. Гласът на спътника му обаче беше друго нещо.
- О, божичко, пак ли преследвачи? Да не би да са имали конгрес, дявол да го вземе? Разбираш какво щеше да ни се случи, ако ни бяха спипали, нали? -Продължаваше да беснее вторият. - И стреляха по нас! Стреляха! С пушки!
Малкото момиченце се изкиска някъде вдясно от мен.
- Е, радвам се, че поне на теб ти е забавно! - обади се другият. - Знаеш ли какво е чувството да те прострелят, Сузуме? Куршумът разкъсва...
- Дунди! - Гласът на другото момче беше достатъчно остър да прекъсне кървавата история, която бе възнамерявал да сподели. - Успокой се, чу ли? Размина ни се. Стана доста напечено, но все пак отървахме кожите. Просто от утре ще трябва да внимаваме с грешките, нали така, Зу?
Другото момче простена отчаяно.
- Извинявай за одеве - продължи Лиъм. Гласът му беше грижовен, което ми беше достатъчно да се досетя, че говори на момиченцето, не на вайкащия се тип. - Следващия път ще отидем заедно за храна. Не си ранена, нали?
Друсането на колата заглушаваше разговора им. Една монета дрънчеше толкова силно в поставката за чаши до главата ми, че малко остана да се пресегна изпод чаршафа, за да я хвана. Когато първото момче заговори отново, напрегнах слуха си да го чуя.
- Според теб някой определен човек ли търсеха?
- Не, според мен стреляха по нас!
Ръцете ми изтръпнаха чак до връхчетата на пръстите. В безопасност си -повтарях си. - Това са просто деца.
Деца, които несъзнателно бяха изложили живота си на риск заради мен.
Трябваше да очаквам подобно нещо. Именно за това трябваше да помисля, а не за всички опасности, които ме дебнеха в непознатия, безлюден град. Но паниката беше превърнала мозъка ми бълбукащо блато от страх.
- ... доста неща - говореше Лиъм. - Но сега е най-важно да намерим Ийст Ривър...
Трябваше да изляза веднага. На мига. Това беше ужасна идея, навярно най-лошата досега. Ако ги оставех още сега, сигурно имаха шанс да се измъкнат на Кейт и Роб. Аз също.
Отново нанизах раницата на раменете си и свалих чаршафа. Вдишах дълбоко от застоялия, преработен от климатика въздух и използвах най-задната седалка, за да се надигна.
На предните седалки имаше двама тийнейджъри, загледани в пътя. Дъждът се беше усилил; едрите капки се сипеха твърде бързо, за да им смогнат чистачките, и гледката през предното стъкло наподобяваше импресионистка версия на Западна Вирджиния. Отгоре се ширеше сребристо небе, а отдолу се виеше черният път - и някъде в среден план се нареждаше луминисцентното сияние на крайпътните дървета с новите им пролетни корони.
Лиъм, шофьорът ни, носеше оръфано кожено яке, потъмняло по раменете, където дъждът го беше намокрил. Косата му беше пепеляворуса и щръкнала. От време на време поглеждаше към тъмнокожото момче на пасажерската седалка, но чак когато хвърли бегъл поглед към огледалото, забелязах, че очите му са
сини.
- Не виждам нищо през задното стъкло като... - Погледът му бързо се върна към огледалото и думите заседнаха в гърлото му.
Той се завъртя рязко в седалката си, без да пуска волана, и микробусът кривна надясно. Щом видя, че колата лети към дясната канавка, другото момче издаде сподавен звук. Момичето надникна през рамо и по лицето му се изписа изненада и укор.
Лиъм скочи на спирачките. Коланите на другите двама пътници се стегнаха през гърдите им, но мен нямаше какво да ме спре и изхвръкнах напред между двете средни седалки. След цяла вечност - или просто напрегната секунда -микробусът спря с болезнено скрибуцане.
И двете момчета се взираха в мен, възприели коренно различни изражения. Иначе бронзовото лице на Лиъм бе побеляло като порцелан и устата му висеше почти комично. Спътникът му просто ме зяпаше през тънките си очила със сребърни рамки; беше свил неодобрително устни, както правеше майка ми, ако не си легнех навреме. Ушите му бяха несъразмерно големи и стърчаха; всичко между тях - от широкото му чело през тънкия му нос до дебелите му устни, като че ли чернееше от гняв. За част от секундата се уплаших, че е Червен, защото ако съдех по погледа му, искаше единствено да ме превърне във въглен.