В главата ми изникна и едно друго опасение.
- Още ли строят лагери, в които изпращат нови деца?
- Вече поспряха - отвърна Лиъм. - По-младото поколение - връстниците на Зу -беше засегнато най-силно. Хората се уплашиха и раждаемостта спадна още преди правителството да е забранило възпроизвеждането. Повечето от децата, които в момента изпращат по лагерите, са като нас. Изплъзнали са им се по време на Наборите или са опитали да избягат.
Кимнах, смилайки новата информация.
- В Търмънд - подхвана Дунди - наистина ли...
- Мисля, че е достатъчно - прекъсна го Лиъм. Протегна се през опънатата му ръка и отново ми отвори плъзгащата врата. - Тя отговори на въпросите ти, ние отговорихме на нейните, а сега е време да потегляме, докато все още имаме шанс да се измъкнем.
Зу се качи първа, а аз я последвах, без да погледна към никое от момчетата, отправяйки се към най-задната седалка, където можех да полегна и да се скрия от други нежелани въпроси.
Дунди зае предната пасажерска седалка и ми хвърли един последен поглед. Стискаше плътните си устни толкова силно, че бяха пребледнели. Накрая обърна очи към книгата в скута си и реши да се преструва, че не съществувам.
Лиъм настъпи газта и Черната Бети замърка послушно, като разтърси цялото ми тяло. Дълго време се чуваше само нейният глас.
Дъждът продължаваше да се сипе и обгръщаше колата със сивкава светлина. Стъклата се бяха замъглили и известно време не правих нищо друго, освен да гледам дъжда. През предното стъкло просветваха фаровете на коли от насрещното движение, макар и още да не се беше стъмнило.
Накрая Дунди включи радиото, което изпълни тихото пространство с известие за петролната криза в Америка и наложените от нея сондажи в Аляска. Ако вече не се бях унесла в полусън, монотонният глас на радиоводещия щеше да свърши тази работа.
- Ей, Зелена - провикна се назад Лиъм. - Имаш ли си фамилия?
Хрумна ми да излъжа, да се представя за друг човек, но не ми се струваше редно. Дори да ме опознаеха, тези хора съвсем скоро щях да забравят за мен.
- Не - отвърнах накрая. Имах пси-номер и име, наследено от баба ми. Останалото нямаше значение.
Лиъм върна погледа си към пътя и пръстите му забарабаниха по волана.
- Ясно.
Отново се отпуснах върху седалката и притиснах длани към лицето си. Сънят дойде накрая, тъкмо когато буреносните облаци се отдръпваха от кристалното нощно небе. Дъждът вече не брулеше стъклата, затова чувах тихата песен, носеща се от колонките, и дълбокия баритон на Лиъм, който й пригласяше.
Десета глава
Събуди ме Дунди. Перна ме бегло по рамото, сякаш нямаше желание да влага усилието, което бе нужно, за да ме разтърси, но и това се оказа достатъчно. Бях се свила като стрида върху една от тесните седалки, ала допирът му ме накара да скоча от нея, блъсвайки глава в студения прозорец. Едва не се сгромолясах в тясното пространство между предната седалка и моята. За един смътен момент не можах да си спомня къде се намирам, камо ли как бях стигнала дотам.
Лицето на Дунди отново попадна в полезрението ми - наблюдаваше със саркастично вдигната вежда оплетените ми крайници. В следващия момент реалността нахлу в съзнанието ми като удар в гръкляна.
По дяволите, по дяволите, по дяволите, нареждах наум, докато махах косата от лицето си. Бях възнамерявала просто да затворя очи за няколко минути - а кой знае колко време бях откарала. Ако съдех по изражението на Дунди, явно не бях подремнала за кратко.
- Не се ли наспа предостатъчно? - изпуфтя той и скръсти ръце пред гърдите си. Микробусът се беше постоплил и не осъзнах каква бе причината, докато не се надигнах и не видях тъмносиния плат, с който бяха покрили задното стъкло.
Действителността ме връхлетя като юмрук в ребрата. Бях се отпуснала в кола, пълна с непознати, и то до такава степен, че Дунди бе успял да ме докосне. Боже, не знаех кой от двама ни е извадил по-голям късмет - той, задето не бях изтрила мозъка му до последния спомен, или аз, задето ми се беше разминало поредното евентуално бедствие. Толкова глупава ли бях? Научеха ли какво представлявах всъщност, щяха да ме изхвърлят на пътя и тогава какво? А като стана въпрос за това...
- Къде сме? - Надигнах се в седалката. - Къде са другите?
Дунди седеше в една от средните седалки и разпределяше вниманието си между книгата в скута си и морето от дървета отвъд единия от затъмнените прозорци на микробуса. Преместих се, за да проследя погледа му, но нямаше нищо за виждане.
- Някъде в близост до разкошния Кингууд, Западна Вирджиния. Лий и Сузуме отидоха да проверят нещо - обясни той.