- Като се замисля... - подхванах бавно, - май е най-добре да отбиеш, за да хвърлиш едно око на картата?
Така щяхме да проучим ситуацията. Лиъм всеки момент щеше да свие по главен път „Джордж Вашингтон" - малко по-широк от лъкатушещото шосе, което предстоеше да напуснем. Ако пикапът наистина ни следеше, нямаше как да спре зад нас, без да се издаде. Засега шофьорът далеч не караше агресивно. Но ако вътре имаше ловци на глави, както очевидно смяташе Лиъм, навярно и те опипваха почвата в момента.
Продължи по „Горман Роуд", следвайки естествената му извивка. Черната Бети намали скоростта в подготовка за предстоящия завой. Лиъм се поколеба за част от секундата, преди да включи мигача. Погледнах в огледалото и сърцето ми подскочи от облекчение, щом зърнах, че пикапът включва другия мигач. Щеше да завие надясно. Ние самите отивахме наляво.
Лиъм въздъхна и най-сетне се отпусна в седалката си, а микробусът достигна пресечката с шосето. Още една кола завиваше по него, малък сребрист фолксваген; двамата с Лиъм едновременно вдигнахме ръце да скрием очите си от силните слънчеви отблясъци по задното му стъкло.
- Хайде, старче. - Лиъм махна припряно на другата кола. - Завий преди следващия век, ако обичаш. Е, добре де, не си давай зор, обръсни се, поразмишлявай върху смисъла на живота...
Lynyrd Skynyrd бумтеше през отворените прозорци на пикапа, който спря до нас с типичното за старите таратайки скърцане и тропане. Песента беше Free Bird. Естествено. Трябваше да е точно любимото парче на татко. Само две секунди ми трябваха да я послушам и сякаш се озовах на предната седалка в патрулката му. Само тогава ми се отдаваше шанс да послушам хубава музика -когато ме взимаше на обиколките си. Мама ненавиждаше рок.
В гърдите ми се надигна смях, като гледах как шофьорът клати глава в такт с музиката. Пригласяше на радиото с пълно гърло, издишвайки цигарен дим с някои от куплетите.
В следващия момент музиката бе заменена от различен звук - нещо като висок писък. Вдигнах поглед тъкмо навреме да видя как фолксвагенът спира рязко пред нас, заслепявайки ни отново с яркото слънчево отражение върху стъклото си.
Не. Светът изплува в остри цветове пред очите ми. Звукът се изпари напълно. НЕ.
Пресегнах се и включих радиото на Черната Бети, а после завъртях копчето за звука докрай. Лиъм и Дунди се разкрещяха в хор, но аз избутах ръката на Лиъм, преди да го е изключил.
Белият шум прониза музиката и влетя право в ушите ни. Не беше толкова силен и оглушителен, колкото бях свикнала, нито пък убийствен като последния път, но въпреки това изтезаваше слуха ми. Радиото не можеше да го заглуши, не и напълно.
Останалите започнаха да се гърчат край мен, поразени от първия резлив писък.
Лиъм падна напред върху волана, притиснал длани към ушите си. Дунди заблъска глава в страничния прозорец, сякаш се мъчеше да избие звука оттам. Усетих как Черната Бети тръгва леко напред, но Лиъм веднага скочи върху педала за спирачката, а не като мен върху този за газта.
Вратата до мен се отвори и чифт ръце сграбчиха Дунди през кръста, борейки се с предпазния колан. Надигнах се от пода, стрелнах ръка към мъжа и впих нокти в едната му буза. Това беше достатъчно да уплаши шофьора на пикапа, онзи, който допреди няколко секунди бе поклащал глава в такт с Free Bird, и той пусна Дунди, чието тяло увисна от седалката.
Нападателят залитна назад към пикапа си и думите му се загубиха в гръмотевичната буря от Бял шум, разразила се над трите коли. Чак тогава забелязах табелката, окачена на сребристо въженце около врата му - на нея имаше яркочервено ψ. Не бяха преследвачи.
Пси. СОП. Лагерът. Търмънд. Засада.
Мъжът от фолксвагена беше отворил шофьорската врата и се мъчеше да разкопчае предпазния колан на Лиъм. По никакъв начин не беше едър - по-скоро приличаше на счетоводител с дебелите си очила и прегърбени от канцеларската работа рамене. Но, така или иначе, не му трябваше сила, не и при положение че държеше черния мегафон в ръцете си.
Някои от войниците в Търмънд разнасяха шумовите устройства със себе си, за да потушават по-малки размирици или просто да гледат как децата се гърчат. Какво ги интересуваше? Нали те самите не чуваха сигнала.
Всеки нерв в тялото ми крещеше, но забих лакът в гърдите на мъжа от пикапа. Той отново залитна назад, а аз дръпнах вратата и я заключих. Хвърлих кос поглед към Зу и се метнах върху Лиъм. Фраснах Фолксваген право в очилата и те паднаха от лицето му. През това време Пикап беше заобиколил до другата плъзгаща врата и този път имаше успех.