Зу се беше вкаменила пред дулото на пушката, насочена към лицето й - ако съдех по воплите й, сбърченото й чело и притиснатите към ушите й жълти ръкавици, едва ли разбираше какво се случва.
Не знаех как да постъпя. Стисках Лиъм с ръце и го клатех, за да се съвземе. Очите му се отвориха, бистри и толкова сини, но само за момент. Мегафонът се озова на пет сантиметра от лицето ми и Белият шум проникна в мозъка ми като брадва. Костите ми се втечниха. Не усетих, че падам върху гърба на Лиъм, докато не се стоварих отгоре му. Единственият звук, по-силен от Белия шум, от радиото, от писъците на Дунди, беше грохотът на полудялото му сърце.
Стиснах очи отново и пръстите ми се впиха в меката кожа на якето му. Една част от мен искаше да се откъсна от него, да не позволя на съзнанието си да нахлуе в неговото - но другата, отчаяната, вече се опитваше да си пробие път, да ме свърже с него и да го събуди. Щом бях способна да наранявам хората, нима не можех и да им помагам?
Стани - умолявах го, - стани, стани, стани, стани...
В ушите ми проникна оглушителен вой, звук, какъвто човешко гърло не можеше да произнесе. Отворих очи. Онзи от пикапа държеше пушката си в една ръка, а яката на Зу в другата и я теглеше към колата си. Опитах да извикам името й, макар че вече усещах ръцете на Фолксваген в косата си - дърпаше ме към вратата. Бутна ме право върху земята и чакълът разрани коленете и дланите ми.
Завъртях се по гръб и опитах да се изтръгна от хватката на соповеца. Изпод корема на Бети видях как две жълти петънца кацат на земята като малки птички и чух затръшването на врата.
- Стюарт, потвърждавам залавянето на пси-номер 42755... - Фолксваген отвори шофьорската врата отново и извади нещо яркооранжево от джоба си. Аз избърсах очи в опит да избистря двойната картина пред тях. Оранжевият предмет в свободната ръка на войника беше не по-голям от мобилен телефон, затова лесно го насочи към лицето на Лиъм, което бе долепено до волана на микробуса.
Посегнах към глезена му, но се оказа напълно безполезно - беше толкова ангажиран с работата си, че дори не ми обърна внимание.
Лиъм! - Устата ми не се движеше, отказваше да се отвори. - Лиъм!
Оранжевото устройство просветна и след секунда чух гласа на Фолксваген, извисяващ се дори над воя на Усмирителната сирена.
- Положителна идентификация на Лиъм Стюарт.
Нещо горещо и остро проряза въздуха, изхвърчавайки изпод Бети като жулещ пясъчен облак. Усетих абразивния му допир по голата си кожа и извърнах лице от ослепителната светлина, която го последва - ярка светкавица, заличаваща всичко по пътя си. Чух Фолксваген да изругава над мен, но след миг гласът му бе заглушен от скърцането на метал и експлозия на стъкло, толкова мощна, че малки парченца заваляха като градушка на земята пред мен.
В следващия момент всичко изчезна. Белият шум прекъсна рязко и нещо издрънча върху чакъла. Мегафонът.
Пресегнах се към дръжката му. Фолксваген крещеше нещо, което не чувах заради бученето в ушите ми, а и бях твърде съсредоточена върху дяволското устройство, за да ме е грижа. Нечия ръка сграбчи голия ми глезен и ме завлачи по земята - но не и преди пръстите ми да докопат дръжката.
- Ставай, жалко...! - Отекна електронен писък, подобен на аларма, и мъжът незабавно пусна крака ми. - Тук Ларсън, изпратете незабавно подкрепление...
Надигнах се на колене, после и на крака. Мъжът ми обърна гръб само за секунда, а щом осъзна грешката си, веднага надникна през рамо и получи удар с металния мегафон в лицето.
Радиостанцията му изтрополи на асфалта и аз я изритах настрана. Той вдигна ръце да предпази лицето си от следващия ми удар, но нямаше да му се размине толкова лесно. Нямаше да му позволя да ме върне в Търмънд.
Сграбчих предмишницата му и я дръпнах надолу, като го принудих да ме погледне. Зениците на лешниковите му очи се свиха като карфици, преди да възвърнат нормалния си размер. Мъжът беше с поне трийсетина сантиметра по-висок от мен, но това не му попречи да падне на колене. Не успя дори да си поеме дъх, камо ли да ми попречи да вляза в съзнанието му.
Напусни! - опитах да му заповядам. Челюстите ми бяха стиснати, а мускулите им сковани, сякаш Белият шум продължаваше да тече като електрически ток през тях. - Напусни!
За пръв път правех подобно нещо и нямаше как да знам дали ще подейства, но какво имах за губене така или иначе? Спомените му заляха мозъка ми вълна след вълна, а в мислите ми се въртеше само едно: Ще се справя. Ще подейства.