Вперих поглед във волана и опитах да си припомня как се шофира. Как го правеше Лиъм, как го правеше Кейт, как го правеше баща ми. Бях на шестнайсет, а още не знаех къде е проклетата ръчна спирачка, камо ли дали е включена, или не.
В крайна сметка реших, че няма значение. Доколкото знаех, можех да карам и на включена, а най-важното в случая ми се струваше, че десният педал беше за газта, а левият - за спирачката. Фасулска работа.
Бети се измъкна от черното сърце на пушилката и продължи напред по задимения път, докато най-сетне, най-сетне, най-сетне не избяга от грозната сцена зад нас и въздухът, нахлуващ през отворите на таблото, не спря да отеква с останките от Белия шум и да пълни дробовете ни с миризмата на пушек.
Единайсета глава
Изминах петнайсетина километра, преди момчетата да се разбудят. Като се имаше предвид, че Зу още плачеше на задната седалка, а и нямах никаква представа накъде карам, бях, слабо казано, доволна.
- Майко мила! - изграчи Лиъм. Притисна длан към главата си и се надигна уплашено. - Майко мила!
Допреди малко лицето му се беше намирало на сантиметри от краката на Дунди, затова стрелна ръце първо натам и ги задърпа, сякаш искаше да се увери, че още са прикрепени към нещо. Дунди простена гърлено и заяви:
- Май ще повърна.
- Зу? - Лиъм запълзя към нея и без да иска, ритна крака на Дунди, изтръгвайки още един стон от него. - Зу? Ти ли...?
В отговор малката заплака още по-силно и зарови лице в ръкавиците си.
- О, боже, много съжалявам... много... аз... - Лиъм звучеше изтерзано, сякаш някой вадеше вътрешностите му. Притисна юмрук към устата си и опита да прочисти гърлото си, но не успя да пророни и дума повече.
- Зу - обадих се аз с неочаквано спокоен глас. - Чуй ме. Ти ни спаси. Нямаше да оцелеем без твоя помощ.
Лиъм извъртя глава, сякаш току-що си спомняше за мен. Изтръпнах, но нима можех да му се сърдя, че първо проверяваше как са истинските му приятели?
Усетих погледа му върху тила си и го чух да се придвижва обратно към мен. Като достигна пасажерската седалка, се срути в нея с изнурено, бледо лице.
- Добре ли си? - попита с дрезгав глас. - Какво се случи? Как успя да ни измъкнеш?
- Благодарение на Зу - подхванах и веднага проумях колко тънка беше границата между истината и онова, което всъщност можех да им кажа и за мое добро, и за това на Зу. Не знаех доколко си спомня случилото се, но нямах намерение да потвърждавам страховете й. В крайна сметка казах единствено: -Запрати една от колите по другата. Единият мъж пострада, а другият избяга.
- Какъв беше... - Дунди се задъхваше. - Какъв беше онзи ужасяващ шум?
Загледах го недоумяващо, а устата ми с мъка избута думите от себе си.
- Не сте го чували преди?
Момчетата поклатиха глави дружно.
- Божичко - каза Лиъм, - беше като да слушам как някоя нещастна котка минава през месомелачка, докато в същото време ме пържат на електрическия стол.
- Наистина ли не сте имали Бял шум във вашия лагер? Усмирителна сирена? -попитах, учудена от гнева, полазил сърцето ми. В що за лагер бяха живели тези хлапета? В Дисниленд?
- При вас го е имало? - Лиъм разтръска глава, навярно за да прогони звънтежа.
- В Търмънд го използваха за... обезвреждане - обясних. - Когато имаше бунтове или други неприятности. Не ти позволява да мислиш достатъчно, че да използваш способностите си.
- А на теб защо ти няма нищо? - изхриптя Дунди със смесица от подозрителност и завист.
Май това беше въпросът на деня. Дългата ми, мрачна история с Белия шум включваше няколко припадъка, повръщане и загуба на паметта, да не говорим за последната ми среща с него, която бе довела до обилно кървене от очите и носа. Явно вкусиш ли Най-лошото, Доста лошото не е чак толкова страшно. Щом на тях им беше за първи път, поне можех да си обясня защо бяха окапали като есенни листа само след няколко секунди.
Лиъм проучваше лицето ми и се зачудих какво ли вижда там. Всичко? Замислих се за меката кожа на якето му, долепена до бузата ми, за извивката на гръбнака му... и топло спокойствие се разля в гърдите ми.
- Явно съм свикнала - отговорих. - А и Зелените не се повлияват от него толкова, колкото Сините и останалите. - Сетих се да добавя, комбинирайки истината с лъжа.
Лиъм предложи да се сменим веднага щом лицето му загуби онзи измъчен вид и бузите му започнаха да си възвръщат нормалния цвят. Направо заслужаваше аплодисменти за умелостта, с която прикриваше треперенето на ръцете и краката си от останалите, но аз имах тренирано око. Разпознах неприятните последици от Белия шум, сякаш ми бяха стари приятели. Нуждаеше се от още няколко минути.