- Така, колеги - подхвана бавно той, - време е за Вотът на Бети.
- Не! - оживи се изведнъж Дунди. - Знам какво се опитваш да постигнеш и знам, че мнението ми ще бъде пренебрегнато, и...
- Всички в полза на решението да задържим момичето чудо с нас поне засега, нека да вдигнат ръка.
И Лиъм, и Зу вдигнаха ръце незабавно. Зу ме погледна с усмивка, която ми се стори особено ярка в сравнение с намръщената физиономия на Дунди.
- Не знаем нищо за нея. Не знаем дори доколко можем да вярваме на онова, което ни е казала досега! - възрази той. - Може да е психопат и да ни заколи в съня ни. Или пък да се обади на другарчетата си от Лигата тъкмо когато решим, че е на наша страна.
- Леле, много мило - казах сухо, донякъде поласкана, че ме смяташе за способна на подобни кроежи.
- Колкото повече стои с нас - додаде той, - толкова по-вероятно е Лигата да ни догони, а много добре знаете какво правят с децата!
- Няма да ни догонят - увери го Лиъм. - Вече се погрижихме за това. Ако не се отделяме един от друг, всичко ще е наред.
- Не. Не, не, не, не, не - занарежда Дунди. - Държа негативният ми вот да се впише в протокола, въпреки че вие двамата винаги печелите.
- Е, недей да се цупиш - каза Лиъм. - Това е демокрация в действие.
- Сигурни ли сте? - попитах.
- Разбира се - отвърна Лиъм. - Не ми се нравеше единствено идеята да те оставям при някоя затънтена автогара без пари, документи и никаква гаранция, че ще се добереш невредима, докъдето и да било.
Същата онази усмивка отново озари лицето му. Притиснах длан към гърдите си, за да възпра онова, което се надигаше там. Да го заключа вътре. Да не позволя на ръката си да докосне неговата, която стоеше толкова близо до мен, на страничната облегалка между седалките ни. Струваше ми се извратено, грешно, но всъщност умирах от желание да се вмъкна в съзнанието му и да прочета мислите му. Да разбера защо ме гледаше така.
В действителност си чудовище, охулих се наум, притискайки юмрук към корема си.
Исках да го защитя - в онзи момент ми стана кристално ясно какво желаех най-силно: да защитя всички тях. Бяха спасили живота ми, без да очакват нищо в замяна. Ако конфронтацията със соповците под прикритие ми беше доказала нещо, то това беше, че малката им групичка се нуждаеше от човек като мен. Можех да им помагам, да ги защитавам.
Едва ли някога щях да им се отплатя, задето ме бяха взели със себе си, но ако успеех да запазя контрол върху способностите си, щеше да е все някакво начало. Толкова можех да сторя в момента.
- Накъде си се запътила всъщност? - Лиъм зададе въпроса си с небрежен тон, но очите му бяха притъмнели от тревога. - Изобщо има ли как да стигнеш дотам с автобус?
Споделих им жалкия план, който бях скалъпила в бензиностанцията. Докато човърках с пръсти краищата на дългата си, оплетена коса, за своя изненада усетих как част от тежестта пада от гърдите ми, поне колкото да си поема дъх.
- Какво има във Вирджиния Бийч?
- Баба ми е там, поне доколкото знам - отвърнах. - Дано.
Да, баба. Още хранех надежди за нея. Би трябвало да си ме спомня, нали? Ако им помогнех да намерят Беглеца - и ако той успееше да помогне на мен, - дали нямаше реален шанс да я видя отново? Да заживея с нея?
Но това бяха много ако. Ако намерехме Беглеца. Ако наистина беше Оранжев. Ако имаше как да ми помогне с овладяването на способностите ми. Ако можеше да ни свърже със семействата ни.
Бях открила извора на съмненията и сега се надигаше страшна вълна.
Ами ако баба - мисълта ме смачка още в зародиш - я нямаше вече? Все пак беше на седемдесет, когато ме вкараха в лагера, тоест вече наближаваше осемдесет. Досега дори не ми беше хрумнало, защото я помнех като неизменно жизнена и готова да се опълчи на света само със сребристата си коса, електриковозелена чантичка на кръста и пластмасова козирка в същия цвят.
Но щом аз самата се бях променила толкова през изминалите шест години, как можех да очаквам тя да си е същата? Ако изобщо беше сред живите, дали щеше да е способна да се грижи за смахнатата си внучка - да ме защитава и укрива, при положение че имаше вероятност да не може да се грижи за самата себе си?
В момента тези разсъждения ми идваха в повече, терзаеха ума ми твърде жестоко. Мозъкът ми още бучеше от Белия шум, но безсилното ми сърце взе решение вместо него.
- Добре - казах накрая. - Ще остана с вас.
И дано никой от нас не съжалява после.