Дълбоката бразда, която се беше появила между веждите на Лиъм, се позаглади, но не изчезна напълно. Усещах как очите му прескачат скришом към лицето ми. Как умува защо се бях колебала толкова, преди да отговоря. До каквото и решение да стигна, в крайна сметка се облегна назад с въздишка и нагласи мълчаливо огледалата за задно виждане.
Лицето на Лиъм беше такова, че лесно го разчитах и веднага разбирах за какво си мисли - а това ми помагаше да вярвам на всяка негова дума. Но сега в изражението му имаше нещо отработено, усещах силната му концентрация да задържи маската на безучастие върху него. Изглеждаше неестествено върху човек, който сякаш вечно къташе по една усмивчица в някое от ъгълчетата на устата си. Облегнах се назад и опитах да не обръщам внимание на пулсиращата болка в главата ми и агонизиращите стонове на умиращо животно, които Дунди бе започнал да издава, след като си беше спомнил колко болка изпитва.
Лиъм бръкна под седалката си и му подаде безмълвно наполовина празна бутилка с вода. Надникнах към Зу с ъгълчето на окото си - сумракът я беше приспал. Тънък слой пот покриваше челото и кожата над устните й.
Двигателят на Бети забоботи. Лиъм въздъхна и пресече паркинга по диагонал. Когато най-сетне стигнахме до шосето, той се зачуди в коя посока да поеме.
- Къде отиваме? - попитах.
Той почеса брадичката си умислено.
- Продължаваме към Вирджиния, стига да я намеря. Мисля, че преди известно време прекосихме щатската граница, но нямам представа къде точно сме попаднали. Този район не ми е особено познат, откровено казано.
- Използвай проклетата карта - измърмори Дунди от задната седалка.
- Мога да се справя и без нея - увери го Лиъм. Постоянно въртеше глава напред-назад, сякаш очакваше да се появи някой със сигнални ракети и фанфари и да го поведе в правилната посока.
Пет минути по-късно картата беше разгърната върху волана, а Дунди злорадстваше от задната седалка. Приведох се над страничната облегалка в опит да разтълкувам пастелните цветове и кръстосаните линии върху меката оръфана хартия.
Лиъм проследи с пръст границите на Западна Вирджиния, Вирджиния, Мериленд и Северна Каролина.
- Мисля, че се намираме някъде... тук? - Посочи малка точица, обградена от кръстосани линии.
- Предполагам Черната Бети няма джипиес? - попитах.
Лиъм въздъхна и потупа волана й. Беше взел решение да тръгнем надясно.
- Черната Бети може и да е праведно возило, но си няма много екстри.
- Казах ти, че трябваше да вземем онзи форд - обади се Дунди.
- Оная купчина... - Лиъм се спря навреме. - Онази кутия на колела щеше да е по-опасна на пътя дори от преследвачите. Да не говорим, че трансмисията й беше пълен ад.
- Да, затова, естествено, по-разумният вариант беше микробус.
- Аха, само тя ме призова от цял паркинг с изоставени коли. Слънцето блестеше през прозорците й като маяк в тъмно море.
Дунди простена.
- Защо си толкова шантав?
- Защото моята шантавост трябва да неутрализира твоята, Мадам Бродерия.
- Поне аз се занимавам с нещо, приемано за изкуство - обяви гордо Дунди.
- Да, в стара средновековна Европа щеше да си образцова съпруга...
- Както и да е - намесих се аз, превземайки картата. - Би трябвало да сме някъде в близост до Уинчестър. - Посочих една точка в западния край на Вирджиния.
- Защо реши така? - попита Лиъм. - Да не би да си тукашна? Защото, ако...
- Не съм. Просто си спомням, че минах покрай Кайзер и Ромни, докато вие двамата спяхте. А ако съдим по всички табели за исторически местности от
Гражданската война, би трябвало да сме в близост до някое бойно поле.
- Страхотен детективски нюх, Нанси Дрю1, но за жалост, тези табели нямат почти никакво значение в тази част на страната - обясни Лиъм. - И петнайсет метра не можеш да извървиш, без да се натъкнеш на историческа маркировка за маршрута на някоя армия или лобното място на някой герой, или дома на
Джеймс Мадисън2...
- Той е в Ориндж - прекъснах го аз. - И сме далеч от него. - Меката, синкава вечерна светлина се трупаше край русата му коса и я обезцветяваше. Той ме погледна за момент, като отново почеса брадичката си.
- Значи, наистина си от Вирджиния.
- Не съм...
Лиъм вдигна ръка.
- О, моля ти се. Никой извън този щат не го е грижа за родната къща на Джеймс Мадисън.
Облегнах се назад. Сама си вкарах главата в торбата.
За това можех да виня само майка си. Тъй като беше гимназиална учителка по история, усещаше като своя мисия да развежда двама ни с баща ми до всяка ключова историческа забележителност в местността. Затова, докато приятелите ми се забавляваха по градински партита и гости с преспиване, аз обикалях бойно поле след бойно поле и позирах пред фотоапарата й с артилерийски оръдия и хора във военни униформи от времето на Войната за независимост. Изобщо голяма веселба, неизменно придружена от хиляди ухапвания от насекоми и слънчеви изгаряния, с каквито винаги се появявах на първия учебен ден. Още имах белези от бойното поле в Антиетам.