Лиъм се усмихна към притъмнелия път. Не беше включил фаровете, което ми се струваше доста смело - или глупаво, като се имаше предвид, че управниците на Вирджиния така и не бяха склонили да осветят пътната си мрежа.
- Мисля, че трябва да спрем някъде за през нощта - заяви Дунди. - Ще успееш ли да намериш някой парк?
- Дишай спокойно, приятелче. Всичко е под контрол - отвърна Лиъм.
- Все така повтаряш - процеди Дунди и се облегна назад. - А после: О, прощавайте, другарчета, но хайде да се скупчим, за да ни е по-топло, докато мечките се опитват да разбият микробуса и да излапат храната ни.
- Ъ... съжалявам за тоя случай - каза гузно Лиъм. - Ама пък какво е животът без малко злополучия?
Това беше най-фалшивият опит за оптимизъм след изказването на учителката ми от четвърти клас, че ни било по-добре без мъртвите деца, понеже така люлките в двора били само за нас, живите.
След това наблюдение на Лиъм загубих нишката на разговора им. Не че не ми беше интересно да се запозная с причудливите традиции и ритуали, които си бяха изградили през двете седмици след бягството им от лагера. Беше ми омръзнало да умувам как така тези двамата успяваха да запазят тънката връзка помежду си.
В крайна сметка Лиъм намери шосе 81, а Дунди - лек и неспокоен сън. През прозорците се нижеше безкрайна върволица от оклюмали дървета, малко от които вече се бяха сдобили с пълната си пролетна премяна. Движехме се твърде бързо, а сумракът се беше сгъстил твърде много, за да огледам по-обстойно килима от стари листа по асфалта. Където и да се намирахме, шосето все още беше осеяно с мъртви листа от някоя отдавна преминала есен. Сякаш бяхме първата кола, която се движеше по него от доста време насам.
Облегнах чело на хладното стъкло и насочих струята на климатика право към лицето си. Главоболието още ме мъчеше, притискайки дъната на очите ми. Студеният въздух ме разбуди достатъчно, че да усетя как умът ми търси слепешком този на Лиъм.
- Добре ли си?
Той опитваше да гледа едновременно и пътя, и мен. В тъмнината се открояваха само очертанията на носа и устните му. Една част от мен се радваше, че не виждах синините и раните около тях. Бяха минали само няколко дни, едва миг от шестнайсетте ми години живот, но нямах нужда да виждам лицето му, за да си представя угриженото му изражение. Лиъм беше много неща, но не и загадъчен и непредсказуем.
- Ти добре ли си? - върнах му въпроса.
Колата се движеше достатъчно тихо, че да чуя как пръстите му барабанят по волана.
- Просто ми трябва малко сън. - След секунда добави: - Наистина ли са използвали онова нещо в Търмънд? Често?
Не често, но предостатъчно. Кажех ли му го обаче, несъмнено щях да разпаля състраданието му.
- Според теб дали соповците са разбрали накъде пътуваме? - попитах вместо това.
- Кой знае. Не е изключено просто да сме попаднали на грешното място в грешния момент.
Дунди се събуди с шумна прозявка.
- Едва ли - обади се сънено. - Дори преди да не са ни преследвали, вече е така. Навярно са запомнили наизуст грозната ти мутра и пси-номера ти. Всички знаем колко много точат лиги по теб преследвачите.
- Благодаря ти, Господин Розов свят - процеди Лиъм.
- В интерес на истината онзи ми се стори изненадан, че попада точно на теб -обадих се аз. - Но... коя е тази жена, за която постоянно говорите?
- Лейди Джейн - отвърна Лиъм, сякаш това обясняваше всичко.
- Моля?
- Така наричаме една от по-... упоритите ни гонителки - продължи той.
- Първо, така я наричаш само ти - вметна Дунди, - и второ, упорита? По-скоро се е лепнала за нас като сянка още откакто се измъкнахме от Каледония. Изскача от всеки ъгъл в най-неочакваните моменти, сякаш знае какво ще направим преди нас самите.
- Бива си я в работата й - потвърди Лиъм.
- Ще бъдеш ли така добър да не хвалиш жената, чиято едничка цел е да върне задниците ни в лагера?
- Защо й викаш Лейди Джейн? - поинтересувах се аз.
Лиъм сви рамене.
- Ами просто е рядкост да видиш британка сред тайфа от кръвожадни американци.
- И как се е случило това? - учудих се аз. - Нали уж бяха затворили всички държавни граници?
Лиъм отвори уста да отговори, но Дунди му отне думата.