- Никой не знае, Зелена; защо не я поканиш на чайче и сладка раздумка при следващата ни среща?
Врътнах очи.
- Може, стига да ми я опишете.
- Тъмна коса, вдигната на кок, очила... - подхвана Лиъм.
- ... дълъг, орлов нос? - довърших аз.
- Виждала си я?
- В Марлинтън. Тя караше червения пикап, но... - Кейт и Роб се бяха погрижили за него. - Е, този път я нямаше. - Продължих. - Може пък да сме й се изплъзнали.
- Забрави - измънка Дунди. - Тази е същински терминатор.
Подминавахме един след друг няколко порутени мотела, пред някои от тях имаше доста наспирали коли. Лиъм влезе в паркинга на един от тях, но моментално излезе на заден ход с тихо подсвиркване. Наоколо нямаше коли, но десетина мъже и жени се бяха струпали пред стаите си, където пушеха, разговаряха и се биеха.
- В Охайо често виждахме подобна гледка - обясни той, без да чака да го подканя. - След като хората загубиха домовете си, отиваха в най-близкия затворен хотел и се биеха за стаите. Като в гангстерските квартали.
Мотелът, на който се спря в крайна сметка, се казваше „Хауърд Джонсън Експрес" и една четвърт от паркинга му беше запълнена с различни модели коли, а светещата му табела оповестяваше, че има свободни стаи. Той заобиколи външния ред, като умишлено не мина покрай офиса. Избра място в далечния край на паркинга и огледа стаите пред нас. Две от тях директно отписахме - през пердетата им се виждаше проблясването на телевизор, но останалите като че ли не бяха заети.
- Изчакайте ме тук - нареди ни Лиъм и разкопча предпазния си колан. - Ще направя един оглед, за да се уверя, че е безопасно. - И типично в свой стил не ни даде време да възразим. Просто изскочи от колата, надникна във всяка от стаите поред и се зае да разбива вратата, която си избра.
На нас с Дунди остана да разделим храната, събрана от бензиностанцията в Марлинтън. Разполагахме с опаковка снакс, бисквити с фъстъчено масло, шепа дъвчащи бонбони и малка опаковка „Орео", плюс шоколадовото десертче, което бях успяла да напъхам в раницата си. Пиршество за всеки шестгодишен хлапак.
Действахме мълчаливо, като успешно взаимно избягвахме погледите си. Дунди разпечата бисквитите с чевръсти пръсти и ги подхвана. Същата оръфана книга лежеше отворена в скута му и страниците й му се усмихваха. Знаех, че едва ли я чете - не и с лошото си зрение. Но когато накрая благоволи да ми проговори, дори не отлепи очи от нея.
- Свикваш ли с престъпния ни живот? Генералът като че ли те смята за самороден талант.
Пресегнах се да събудя Зу, игнорирайки какъвто и намек да беше заложил във въпроса си. Нямах сили да се занимавам с него, а и честно казано, не вярвах който и да е от остроумните отговори, воюващи на върха на езика ми, да го спечели точно в този момент.
Преди да успея да изляза от микробуса с раницата си и полагащата ми се храна в ръце, Дунди се протегна и затвори вратата пред мен. На смътната светлина на мотела изглеждаше... не точно ядосан, но и не особено приятелски настроен.
- Имам да ти казвам нещо.
- Вече каза предостатъчно, благодаря.
Той изчака да го погледна отново през рамо, преди да продължи.
- Няма да се преструвам, че не си ни помогнала днес или че не знам в каква адска дупка си живяла години наред, но нека те посъветвам нещо: тази вечер обмисли сериозно решението си да останеш с нас, а ако решиш да се изнижеш посред нощ, знай, че навярно си взела правилното решение.
Отново се пресегнах към вратата, но той очевидно не беше приключил.
- Наясно съм, че криеш нещо. Че не си напълно откровена с нас. И ако случайно си мислиш, че можем да те защитим, помисли отново. Ще е цяло чудо, ако се измъкнем от тая бъркотия живи, дори без опасностите, които влачиш със себе си.
Стомахът ми се сви на топка, но запазих изражението си каменно. Ако се надяваше да прочете нещо по лицето ми, щеше да остане разочарован; през по-голямата част от последните шест години се бях учила да използвам маската на съвършена невинност пред дулата на заредени оръжия.
Но в каквото и да ме подозираше, явно не беше истината, в противен случай собственоръчно щеше да ме изхвърли от микробуса, за предпочитане при висока скорост, и то на някое затънтено шосе.
Дунди потри долната си устна с палец.
- Мисля, че... - подхвана той. - Надявам се да стигнеш до Вирджиния Бийч, наистина, но... - Той свали очилата от лицето си и защипа с два пръста основата на носа си. - Това е нелепо, извинявай. Просто помисли върху съвета ми. Вземи правилното решение.
Лиъм ни замаха, подпрял открехнатата врата с крак. Зу сложи ръка върху рамото на Дунди. Той подскочи и примигна изненадано при допира на жълтата гума. Малката толкова се беше умълчала, че бях забравила за присъствието й.