Хванах го с два пръста и го пуснах в мивката, сякаш беше нажежен въглен. Сложих ръка на крана, готова да удавя проклетата джунджурийка и да й видя сметката завинаги, но нещо ме спря.
Не знам колко време се взирах в нея, преди да я взема и да я вдигна към светлината, за да надникна в черния й корпус. Търсех онази червена мигаща светлинка, която щеше да ми каже дали записва. Доближих я до ухото си, ослушвайки се за издайническото жужене или пиукане. Ако беше включена и ако наистина беше проследяващо устройство, нямаше ли да са ни хванали досега?
Имаше ли нещо лошо да я задържа - за всеки случай? Ами ако отново ни застигнеше беда и не можех да помогна на останалите? Не беше ли за предпочитане да се сдружа с Лигата, отколкото отново да ме хвърлят в Търмънд? Да ме убият - имаше ли по-лошо от това?
Върнах паникбутона в джоба на раницата, но не заради себе си. Ако Кейт ме беше видяла, несъмнено щеше да се усмихне... мисъл, която само ме вбеси. Не вярвах дори в собствената си способност да помогна на новите ми приятели.
Като влязох под съвършената топла струя на душа, ме обзе достатъчно силно чувство на нереалност, а и не ми се налагаше да чувам в главата си онова щрак-щрак-щрак-пиу - автоматичния таймер в Търмънд, който не ми позволяваше да се къпя повече от три минути. Мръсотията като че ли се свличаше от тялото ми на пластове. След петнайсетина минути усилено търкане имах усещането, че съм обърнала всеки сантиметър от кожата си наопаки. Дори употребих бебешко розовата самобръсначка от хотелския комплект тоалетни принадлежности, като обелих стари и нови корички от рани по пищялите и коленете си.
На шестнайсет години съм - помислих си окаяно, - а бръсна краката си за пръв път.
Каква глупачка - кръгла глупачка. Нямах представа какво правя, не че ме интересуваше. Бях достатъчно голяма. Никой нямаше да ме спре.
Образът на майка ми винаги ми се явяваше чрез откъслечни проблясъци. Понякога чувах гласа й, само думичка или две. В други случаи ме спохождаха толкова ярки спомени, че беше все едно да преживявам момента наново. А сега, докато плъзгах самобръсначката по кожата си, в главата ми се въртеше само разговорът, който бяхме провели за същото това нещо, и усмивката й, докато
повтаряше: „Може би, като станеш на тринайсет".
Накрая изплакнах самобръсначката и я хвърлих към раницата. Едва ли някой друг щеше да я използва. След като добре бях окървавила краката си, обърнах вниманието си към гнездото върху главата ми. Косата ми беше твърде оплетена, за да прокарам пръсти през нея. Наложи се да я разплета възел по възел, използвайки повече шампоан, отколкото бях възнамерявала, а докато приключа, вече имах сълзи в очите.
На шестнайсет съм.
Не знам кое предизвика изблика ми. В единия момент си бях добре, а в следващия сякаш гърдите ми се вдълбаха. Опитах да вдишам дълбоко, но въздухът беше твърде горещ. Ръцете ми усетиха студените бели плочки на стената, преди и останалата част от тялото ми да се срути върху нея. Свлякох се до грубия гранитен под на душа и притиснах ръце към гърдите си, благодарна, че шумната струя вода и вентилаторът заглушаваха внезапния ми пристъп. Не исках останалите да ме чуват в такова състояние, особено Зу.
Чувствах се толкова глупаво. Бях на шестнайсет - и какво от това? Какво от това, че не бях виждала родителите си от шест години? Какво от това, че вероятно никога повече нямаше да ги видя? И бездруго подозирах, че вече са ме забравили.
Трябваше да се радвам, че всичко е приключило, че съм се измъкнала от онова място. Но там или тук, бях сама и започвах да се питам дали винаги е било така, дали винаги ще си остане така.
Някой пусна водата в съседната тоалетна и струята над мен спадна и се нагорещи. Не че имаше значение. Почти не я усещах върху гърба си. Натиснах с пръсти кървящите си колене, но и там не изпитах болка.
Кейт ми беше казала, че трябва да разделя живота си на три действия и да спусна завесите след първите две - но как точно? Как да забравя?
На вратата се почука. Първо леко, почти колебливо, а като не отговорих - по-настоятелно.
- Руби? - чух гласа на Лиъм. - Добре ли си?
Вдишах дълбоко, пресегнах се назад и опипах стената за крана. Водната струя спадна до ситен дъждец, после до леко покапване, докато не пресъхна изцяло.
- Ще... ъ... ще отвориш ли вратата? Само за секунда? - Звучеше толкова разтревожен, че успя да разтревожи и мен. За един ужасяващ миг реших, че се е случило нещо. Взех кърпата и я увих около себе си. Отключих вратата и вече завъртах дръжката, когато мозъкът ми влезе в действие.