Струя леден въздух беше първото нещо, което ме блъсна в лицето. Широките очи на Лиъм бяха второто. Чифтът големи бели чорапи в ръцете му - третото.
Той надникна към банята през рамото ми с мрачно стиснати устни. Мотелската стая беше притъмняла; явно вече се беше спуснала нощ. Затова нямаше как да съм сигурна, но ми се стори, че връхчетата на ушите му почервеняха леко.
- Всичко наред ли е? - попитах шепнешком. Той продължи да се взира в мен, докато топлата пара от банята се увиваше около него като мъгла. - Лиъм?
Чорапите се озоваха пред мен. Погледнах ги, сетне вдигнах очи към него с надеждата, че не изглеждах толкова смаяна, колкото се чувствах.
- Просто исках да... ти дам това - пророни той и ги раздруса леко в ръката си. След което отново ги бутна към мен. - Ето, за теб са.
- Не ти ли трябват? - попитах аз.
- Имам още няколко чифта, а ти май нямаш никакви, нали? - Вече изглеждаше така, сякаш го измъчва болка. - Наистина. Моля те. Просто ги вземи. Дунди казва, че крайниците изстиват първи, така че ще ти трябват, пък и...
- Боже господи, Зелена - чу се гласът на Дунди някъде от стаята. - Просто вземи проклетите чорапи и спри да мъчиш клетия човечец.
Лиъм не изчака да протегна длан. Вместо това се пресегна през мен и ги остави на шкафа до мивката.
- Ами... благодаря - скалъпих аз.
- Чудесно... тоест, няма защо. - Лиъм се обърна да си ходи, но в следващия момент отново врътна глава към мен, сякаш се беше сетил за нещо. - Добре. Чудесно. Супер... е, значи, ти...
- Използвай човешки думи, Лий - обади се пак Дунди. - Някои се опитваме да спим.
- О, да. Време е за сън. - Лиъм се отправи колебливо към вътрешността на стаята. - Със Зу ще спите на едно легло, дано не възразяваш.
- Разбира се, че не - отвърнах аз.
- Добре, хубаво! - На лицето му изникна неестествено ярка усмивка. Зачудих се какво още очакваше от мен; дали това не беше поредният момент, за който не бях подготвена заради годините живот в колиба с десетки момичета. Имах чувството, че говорим на различни езици.
- Да, ъ, хубаво - повторих, по-объркана отвсякога.
Явно отговорът ми беше задоволителен, защото Лиъм се обърна и си тръгна, без да каже нищо повече.
Взех новите си чорапи от шкафа и ги огледах. Преди да затворя вратата, чух гласа на Дунди с обичайния му покровителствен тон.
- ... дано си доволен от себе си - казваше той. - Трябваше просто да я оставиш на мира. Добре си е.
Само че не бях и Лиъм го беше усетил някак си.
Бяха ми нужни няколко дълги момента, за да осъзная, че се намирах в съня на
Зу.
Двете спяхме на голямото легло в стаята, сгушени, за да се топлим една друга. Момчетата бяха легнали върху одеяла на пода и използваха сухите кърпи от камериерската количка като възглавници.
Колективната мозъчна сила на Дунди и Лиъм не беше намерила начин да изключи климатика, който бълваше леден въздух всеки път, когато температурата в стаята надвишеше петнайсет градуса.
Съзнанието ми от часове витаеше край сладките, млечни предели на съня, когато усетих познатия гъдел в дъното му. Една част от мен го беше очаквала; макар и тялото ми да лежеше като парче бетон върху леглото, умът ми още кръжеше, анализираше случката с войниците, чудеше се дали бях способна да направя отново онова, което бях причинила на очилатия, когато босите крака на Зу се докоснаха в моите. И толкова беше достатъчно; сънят й ме засмука с бясна мощ.
Вече бях Зу и Зу се намираше в малко легло, вперила поглед в долната част на тъмнокафяв дюшек. Мракът се размиваше покрай нас, докато накрая от него не изплуваха разпознаваеми форми. Двуетажни легла, черна дъска, яркосини шкафове от пода до тавана, големи прозорци, заковани с шперплат, и квадратни светли участъци по стените, където явно бе имало плакати.
Не можех да се откъсна. Това им беше опасното на сънищата - бързо те оплитаха в себе си. Човешкото съзнание сваля гарда си по време на сън, затова дори не ми е нужно докосване, за да проникна в него, особено ако го тормозят достатъчно страшни кошмари.
Не подуших дима, но веднага го видях - разливаше се като мляко изпод старата врата на класната стая. Подскочих и се изтърколих от леглото. С муден и назряващ ужас наблюдавах как поне десетина други момичета изскачат от околните легла и се струпват в смутна групичка в центъра на стаята.
Едно от момичетата, поне с глава по-високо от останалите и с около четири години по-голямо, опита да ги накара да клекнат под прозорците, но така и не успя. Размахваше ръце във въздуха и дългите ръкави на тъмножълтата му униформа сякаш се сливаха с пушилката.
В този момент противопожарната аларма запищя и вратата в далечния край на стаята се отвори със замах.