Звукът на алармата беше почти толкова оглушителен, колкото Белия шум, а сънят на Зу го разтягаше и изопачаваше. Останалите момичета хукнаха към вратата, тласвайки ме напред. Като че ли не ги интересуваше, че пушекът е задушлив и няма видим източник.
Вместо евакуация в спокойни, дисциплинирани колони, настана масов хаос. Деца в зелени, тъмносини и жълти униформи се изливаха на талази в коридора. Сигналните лампи по стените светеха в червено и жълто. Бурната река от тела ме повлече тъкмо в посоката, откъдето извираше димът.
Сълзи премрежваха очите ми, а дъхът в гърдите ми не стигаше. Надникнах през рамо и видях как няколко от по-големите деца - и момчета, и момичета, извлачват високите сини шкафове от стаята си и ги събарят пред двойните сребристи врати в другия край на коридора.
Това не беше евакуация. Беше бягство.
Когато потокът се изля през отсрещните врати, водещи към тясното стълбище, пред очите ми вече чернееше. Тук димът беше още по-гъст и излизаше не от пламъци, а от два малки черни флакона - от онези, които войниците носеха закачени на коланите си, за да разпръсват тълпите от бунтуващи се деца.
Значи, соповците са го направили? Невъзможно. Доста по-вероятно беше няколко от децата да им ги бяха отмъкнали, така че да задействат алармите и да отворят вратите. Навярно дотам се простираше протоколът им за действие при спешни случаи.
Заклещихме се на стълбището в трепереща камара от плътно притиснати тела. Стараех се да гледам напред, да напипвам стъпалата с крака, но нямаше как да не почувствам въздействието на тъмнината и проблясващите светлини върху психиката на останалите деца. Някои ридаеха истерично, други изглеждаха на път да припаднат, а трети се смееха. Смееха се, сякаш всичко беше просто игра.
Не знам как очите ми попаднаха точно върху другото малко азиатско момиче, подаващо се сред прилива от ръце и глави. Беше притиснато в долния ляв ъгъл на стълбищната площадка и стоеше на пръсти. Виждах малко от зелената му униформа. Черната му коса лъщеше под сигналните лампи и беше протегнало ръка нагоре - към мен?
Веднага щом погледите ни се срещнаха, лицето му се озари. Видях устата му да изговаря името на Зу. Опитах да се пресегна към ръката му, но пълчището ме повлече надолу. Като се обърнах, вече го нямаше.
Не видях нито един войник или надзирател - не и докато не стигнахме дъното на стълбището, където прекрачихме, или по-скоро стъпкахме, трите черни фигури, проснати на земята. Лицата им приличаха на подпухнали, посинени маски. Лежаха в локви кръв.
Някой, навярно Син, изтръгна вратите от пантите им и ги запрати навън към морето от бял сняг. Земята беше неестествено светла под безлунното небе -отчасти заради съня, отчасти заради прожекторите, които заобхождаха терена,
когато противопожарната аларма бе заменена от предупредителна сирена.
Веднага щом изхвърчахме и през тези врати, се втурнахме в луд бяг.
Снегът беше дълбок до коляно, а повечето деца бяха облечени в тънки като хартия униформи - голяма част от тях дори не се бяха сетили да нахлузят обувките си. Ситни снежинки се ръсеха в набраздените пресичащи се линии в снега и за момент усетих, че забавям крачка, за да се почудя как така нито летят, нито падат към земята, а просто си висят във въздуха като задържан в гърдите дъх. Мъждукаха като хиляди светулки под ярките прожектори.
В следващия момент магията рухна, пръсна се на парчета при първите изстрели.
И тогава заваляха куршуми, не снежинки.
От гърлата на стотици деца екнаха продрани, оглушителни писъци. Пет -десет - петнайсет - беше невъзможно да преброя телата, които внезапно политаха напред и се строполяваха по лице в снега, виейки от болка. Бялата снежна покривка се напои в кошмарно червено, пълзящо, всепоглъщащо като разлято мастило. Докоснах бузата си на мястото, където усещах, че ми мокрее странно, и когато погледнах ръката си, умът ми най-сетне схвана факта, че бях минала през кървав фонтан. Нечия кръв се стичаше по бузите и брадичката ми.
Хукнахме още по-бързо, още по-усилено към задния десен край на телената мрежа около някогашното училище. Надникнах през рамо към тухлената сграда зад нас, към десетките черни фигури върху керемидения й покрив, към десетките други, изскачащи през прозорците и вратите на първия етаж. Обърнах се да продължа, а полето пред мен вече беше осеяно с купчинки във всякакви цветове - Жълто, Синьо, Зелено. И червено. Толкова много червено. Неволно образуваха барикади, които трябваше да прескачаме, за да продължим напред.
Спънах се и паднах по очи. Някой беше хванал глезена ми. Зелено момиче пълзеше по корем в снега с изцъклени очи и зейнала уста. Помогни ми - стенеше през бълбукащо от кръв гърло. - Помогни ми.