Но аз станах и продължих да тичам.
В единия край на лагера имаше порта; вече я съзирах - беше на петдесетина метра от мен. Не виждах обаче защо децата се скупчват на едно място, защо не търчат през портата. С внезапен ужас установих, че повалените деца зад гърба ми бяха три пъти повече, отколкото тези пред мен.
Сплотената група напъна напред с дружен вик и стотици ръце. Благодарение на дребния ми ръст успях да се промъкна измежду краката им и да се добера до най-предната редица, където три по-големи момчета в сини униформи се мъчеха да удържат децата по-назад от портата и кабинката на пазача, в която в момента се помещаваха трима души: войник в безсъзнание, Лиъм и Дунди.
Толкова се смаях да ги видя, че очите ми за малко да пропуснат малкото момченце в зелено, хукнало към оградата. То заобиколи чевръсто тийнейджърите по пътя си и се хвърли върху дебелите жълти лостове, придържащи портите здраво затворени.
Едва ги беше докоснало, когато всичката коса по главата му щръкна нагоре и под пръстите му проблесна ярка светлина. Но вместо да пусне лоста, ръцете му като че ли се вкопчиха още по-здраво в него и тялото му се разтресе бясно от хилядите волтове електричество, протекли през него.
О, боже!
Защитата на вратата още беше включена. Лиъм и Дунди се опитваха да я изключат.
Когато момченцето се свлече на земята вкочанено, в гърлото ми се надигна ужасен писък. Лиъм изкрещя нещо от кабинката, но така и не чух какво заради шумотевицата, настанала край мен. Случката с момченцето бе пръснала временното затишие като сапунен мехур.
Войниците наближаваха; осъзнах го, когато започнаха да стрелят отново и този път редовете с жертви падаха с лекота, като разкриваха нови и нови тела за разстрел - снегът под тях вече не се виждаше.
Децата се разхвърчаха във всички посоки - някои хукнаха обратно към училището, други тръгнаха по продължение на електрическата ограда в търсене на изход. Чух кучешки лай и ръмжене на двигатели. Заедно звучаха като воя на адово страшилище. Тъкмо се обърнах към пътеката, по която прииждаха животните и снегомобилите, когато нещо тежко ме смушка отзад и ме бутна по лице в дебелия сняг.
Простреляха ме, помислих си в шок.
Не - грешах. Ударът беше дошъл от нечий лакът в тила ми. Синьото момиче дори не ме беше видяло в устрема си обратно към лагера. Преобърнах се в снега тъкмо навреме да я зърна с ръце във въздуха: предаваше се и въпреки това -въпреки това - получи куршум в гърдите. Тя изпищя от болка и се свлече на земята.
Никой не ме виждаше в дълбокия сняг. Студът щипеше ръцете ми, но всеки път, опитах ли да се надигна, да се измъкна от хватката му, поредният крак настъпваше раменете или гърба ми. Имах достатъчно време да покрия главата си, но друго не успях да направя. Не можех да си поема въздух - пищях, а никой не ме чуваше.
Гняв и отчаяние превзеха тялото ми. Тежестта на паническото бягство ме заравяше все по-надълбоко и по-надълбоко в снега и постоянно си мислех: Може ли да се удавиш така? Може ли да се задушиш в ледения мрак? Дали така няма да е по-добре?
Нечии ръце обхванаха кръста ми. Студеният въздух нахлу в дробовете ми за една болезнена секунда, а в следващата усетих, че ме вдигат от снега.
Портата беше отворена и децата, запазили достатъчно спокойствие да не побягнат - имали късмета да не бъдат уцелени, - се изляха през нея и хукнаха към гъстата гора отпред. Едва ли надхвърляха двайсетина. От стотиците деца, превзели коридорите на някогашното училище, бяха останали само двайсетина.
Стана ми топло, непоносимо топло. Хватката около кръста ми се стегна. Вдигнах поглед към пламналите очи на Лиъм.
Дръж се, чу ли?
Зу се събуди с изпъшкване и си пое дълга глътка въздух.
Несъзнателно ме изхвърли от кошмара си и ме запрати обратно в студената хотелска стая. Обърнах се към Зу през хаотичния световъртеж в главата си и очите ми с трудност намериха силуета й в тъмното.
Пресегнах се към нея, но видях нечия ръка върху рамото й.
Лиъм разклати глава, за да се отърси от полепналия по очите му сън.
- Зу - прошепна. - Ей, Зу...
Аз останах съвършено неподвижна.
- Ей - продължи угрижено Лиъм, - всичко е наред. Беше просто кошмар.
Чух хлипането й и стомахът ми се сви на топка. Чух и стържене на дърво о дърво, сякаш Лиъм беше взел нещо от нощното шкафче.
- Напиши ми - каза й той. - Не се напрягай.