Явно беше взел лист и химикалка. Затворих очи и зачаках да светне евтината нощна лампа, но той спази собственото си правило: никаква светлина, освен тази в банята.
- За какво съжаляваш? - попита я шепнешком. - Само на Дунди му трябва разкрасяващ сън.
Тя се засмя треперливо, но все още усещах тялото й напрегнато до моето.
- Пак ли беше... същият като преди? - Лиъм седна на ръба на леглото и дюшекът хлътна леко. - Малко по-различен? - Повтори след момент. - Така ли?
Този път тишината се проточи по-дълго. Не знаех дали все още пише в мрака, докато Лиъм не проговори дрезгаво:
- Как бих могъл да го забравя? Притеснявах се... притеснявах се, че си докоснала портата, преди Дунди да е изключил тока. - А после добави с глас, толкова тих, че се зачудих дали не си го бях въобразила: - Много съжалявам.
Чувството за вина и болката в думите му ми подействаха като ритник в гърдите. Усетих как се придвижвам напред в леглото, привлечена от всичката мъка в този му край. Изгарях от желание да го уверя, че не е виновен за случилото се на онова заснежено поле. Прозрението, че го разбирах толкова издълбоко, ме уплаши.
Но не биваше да се обаждам. Това беше личен разговор, също като лошите й спомени. Защо вечно прекосявах граници, които нямах право да преминавам?
- Не само Дунди смята, че е прекалено опасно. Но мисля, че Руби е достатъчно жилава да се справи и без нас, ако така избере. Защо?
Още писане.
- Дунди иска единствено да сме в безопасност - обясни все така тихо Лиъм. -Понякога това му пречи да помага на околните, да гледа по-мащабно на живота. Минали са само две седмици, откакто избягахме. Трябва да му дадеш повече време.
Звучеше толкова уверено, че усетих как една малка частица от мен омеква. Вярвах му.
- О, боже! - Съвсем ясно си представих как прокарва ръка през косата си. -Никога не се срамувай от уменията си, чуваш ли? Ако не ни беше помогнала, сега нямаше да сме тук.
Стаята отново потъна в тишина, нарушена единствено от хрипкавото хъркане на Дунди.
- По-добре ли се чувстваш? - попита Лиъм. - Трябва ли ти нещо от Бети? - Явно беше поклатила глава, защото долових как тялото му се вдига от дюшека. - Тук съм. Просто ме събуди, ако размислиш, става ли?
Не го чух да казва лека нощ. Вместо да легне отново, седна на земята и облегна гръб на леглото, наблюдавайки вратата.
Няколко часа по-късно, макар че луната още се виждаше в сиво-синьото небе, откачих пръстите на Зу от предницата на роклята ми и станах от леглото. Електронният часовник на нощното шкафче жигоса червените си цифри върху мозъка ми: 5:03. Време за тръгване.
По настояване на Лиъм никой не беше разопаковал багажа си, но трябваше да взема поне четката и пастата си за зъби от шкафчето в банята. На мивката, точно до най-грозната машина за разтворимо кафе в света, намерих още един хотелски комплект тоалетни принадлежности. Пъхнах го в раницата си заедно с една от по-малките кърпи за ръце.
Навън не беше много по-топло, отколкото вътре. Типичната биполярна пролет на Вирджиния. Освен това май беше валяло през нощта. Пухкавата бяла мъгла, свидетелство за кротко преминалата буря, се сучеше покрай колите и близките дървета. Микробусът, който уж трябваше да е нощувал в далечния край на паркинга, сега стоеше точно пред стаята ни. Ако не бях минала покрай него и не бях прокарала пръсти по натъртеното му тяло, едва ли изобщо щях да видя Лиъм.
Беше коленичил до плъзгащата врата и бавно остъргваше с ключовете за колата последните остатъци от надписа ПРОФЕСИОНАЛНО ПОЧИСТВАНЕ БЕТИ ДЖИЙН. В краката му лежеше регистрационната табела от Охайо, която доскоро беше завинтена на Черната Бети. Спрях на около метър от него.
Под очите му имаше тъмни петна. Лицето му беше изопнато в дълбок размисъл, а устата му - стисната в нетипично сурова гримаса. С мократа си сресана коса и току-що обръснато лице можеше да изглежда с две-три години по-млад от предишния ден, но очите му говореха съвсем друго.
Обувките ми застъргаха ронливия асфалт и привлякоха вниманието му. Той се понадигна.
- Какво има?
- Хъ?
- Станала си доста рано - поясни той. - Обикновено ми се налага да тикна Дунди насила под душа и да го облея със студена вода, за да се свести.
Свих рамене.
- Свикнала съм с графика в Търмънд.
Лиъм се изправи бавно и избърса ръце в предницата на дънките си. Очите му отскочиха към мен, сякаш искаше да ми каже нещо, но вместо това просто ми се усмихна леко. Метна охайската регистрационна табела на задната седалка; на нейно място вече имаше такава от Западна Вирджиния. Така и не го попитах откъде се е сдобил с нея.
Пуснах раницата в краката си и се облегнах на вратата на микробуса. Лиъм го заобиколи и след няколко минути се върна с червена бензинова туба и смачкан черен маркуч в ръка. Аз затворих очи и долепих ухо до студения прозорец на Бети, заслушана в лигавата песничка от рекламата за някакъв местен хранителен магазин. След това радиоговорителката превзе ефира с лоша прогноза за онова, което беше останало от Уолстрийт. Прочете новината като погребална реч.