Отворих очи и ги насочих към мястото, където Лиъм бе стоял едва преди секунда.
- Лиъм? - извиках, преди да съм успяла да се спра.
- Тук съм - дойде незабавният отговор.
Хвърлих един бърз поглед към редицата зеленикавосини врати и тръгнах бавно покрай микробуса, спирайки на около метър зад Лиъм. Понадигнах се на пръсти и се наклоних надясно, за да видя какво прави на сребристия джип, паркиран до микробуса.
Лиъм работеше мълчаливо, съсредоточил светлите си очи върху задачата си. Единият край на маркуча беше пъхнат надълбоко в бензиновия резервоар на
джипа. Той нави излишната му дължина около рамото си и вмъкна другия му край в червената туба.
- Какво правиш? - Не си направих труда да скрия шока си.
Свободната му ръка сякаш прелетя над маркуча и се плъзна в моята посока. Все едно дърпаше въже или махваше на някого да ни доближи. Няколко капки зловонна течност прокапаха от свободния край на маркуча.
Източваше бензин. Бях чувала, че доста хора са го правили през последната петролна криза, но не го бях виждала с очите си. Течността се заизлива плавно в тубата и изпълни въздуха край нас с острата си миризма.
- Петролна криза е - сви невинно рамене той. - Живеем в отчаяни времена, а вчера доста време карахме на изпарения.
- Ти си Син, нали? - попитах с кимване към ръката, водеща бензина към червената туба. - Не можеш ли просто да придвижваш Бети без гориво?
- Да, но... не за дълго - отвърна стеснително Лиъм. Като стисна устни, те се оцветиха в неестествен бял цвят, който подчерта малкия белег в десния им ъгъл.
Усетих, че съм го зяпнала, затова клекнах до него - повече за да скрия смущението си, отколкото да му помагам. Кражбата на бензин беше изненадващо елементарна.
- Е, май просто съм впечатлена, че можеш да прилагаш способностите си на практика.
В този момент една част от мен се запита дали не бях живяла в заблуда през цялото това време. Все пак в Търмънд надзирателите вечно се стремяха да ни внушат страх от мисълта да използваме уменията си и още от самото начало ни бяха втълпили колко опасни и противоестествени бяха те. Грешките и случайностите не бяха оправдание, а наказанието беше неизбежно. Пробите от любопитство и опознаването на собствените ни способности бяха забранени начинания.
Щом Лиъм владееше така умело своите, значи, вероятно ги беше упражнявал години наред, и то повечето от тях извън стените на лагера. Никога не ми беше хрумвало, че малкото щастливци, успели да се укрият в домовете си - децата, които никога не бяха виждали колиба и не познаваха мрачната празна действителност на лагерния живот, може да са усъвършенствали свръхестествените си заложби. Те не се бояха от себе си; не се превиваха под тежестта на неизвестното.
Споходи ме странното чувство, че бях загубила нещо без дори да съм го притежавала - че не бях някогашната Руби, нито пък онази Руби, която ми беше писано да стана. Мисълта ме накара да се почувствам куха чак до костите.
- За нас, Сините, всичко е доста елементарно - обясни Лиъм. - Вглеждаш се в нещо, съсредоточаваш се достатъчно силно, че да си представиш как въпросният предмет се придвижва от точка А до точка Б, и всичко просто... се случва. -Довърши той. - Обзалагам се, че множество Сини от Търмънд са се научили да използват способностите си. Но вероятно са се старали да ги потискат. Предполагам заради онзи ужасен шум.
- Сигурно си прав. - Не бях общувала задоволително със Сините, за да съм наясно.
Струята бензин спадна до нищожно църцорене и Лиъм поразклати маркуча. Вдигнах очи, оглеждах паркинга и хотелските врати за признаци на живот; отместих поглед чак като се уверих, че наоколо няма никого.
- Ти сам ли се научи? - попитах, за да проверя теорията си.
Той надникна към мен.
- Аха. Вкараха ме в лагера доста късно и разполагах с много време да умра от скука и сам да разнищя нещата.
Естествено, следващият въпрос беше „Крил ли си се?". Но зададях ли го, той задължително щеше да ме разпита за моята история и как са ме хванали.
Този разговор трябваше да спре. Ръцете ми трепереха, сякаш току-що се беше заканил да ме удуши. Макар че досега не се беше проявил като нещо различно от свестен човек. Не ми ли беше демонстрирал отново и отново, че е готов да ми бъде приятел, ако аз съм готова да му го позволя?