- Знаеш ли как да разчиташ карта?
Лицето ми почервеня от срам.
- Не. Съжалявам. - Не беше ли това едно от нещата, на които бащите учеха децата си в даден момент?
- Няма нищо. - Лиъм потупа празната пасажерска седалка. - Ще те науча по-късно, но засега ми стига просто да следиш пътните знаци. Заповядай на помощник-пилотското място.
Посочих с палец Дунди.
Лиъм поклати глава.
- Шегуваш ли се? Вчера помисли една пощенска кутия за клоун.
Разкопчах предпазния колан на седалката си с въздишка. Като прескочих опънатите му крака, за да се добера до предната седалка, надникнах през рамо към възмалките му очила.
- Наистина ли е толкова зле със зрението?
- По-зле - отвърна Лиъм. - Веднага след като се разкарахме от Каледония, се промъкнахме в една къща, където да пренощуваме. Посред нощ ме събуди най-ужасяващият шум, все едно някоя крава умираше в жестоки мъки. Проследих мученето, стиснах нечия бейзболна бухалка в ръце с увереността, че ще ми се наложи да пребия някого, за да се измъкнем живи. Тогава видях какво седеше на дъното на пресушения басейн.
- Да бе - възкликнах аз.
- О, да - потвърди Лиъм. - Орлово око беше излязъл да се облекчи и незнайно как беше пропуснал да види огромната дупка в земята. Изкълчил си беше глезена и не можеше да излезе от басейна.
Положих огромни усилия да не прихна в смях, но беше просто невъзможно. Картината в главата ми не го позволяваше.
Лиъм се пресегна да включи радиото, след което ми позволи да избера станцията. Като че ли остана доволен от решението ми да послушаме The Who.
Прозорецът ми беше свален докрай и аз подадох глава навън, като отпуснах брадичка върху ръцете си. Сутрешният въздух беше топъл, докоснат от първите лъчи на слънцето. Като надникнах отвъд върховете на дърветата, не видях друго, освен синьо небе.
Иззад гърбовете ни се чу тъничък звук, сякаш далечна въздишка. Двамата се обърнахме към спящото лице на Зу.
- Събудихме ли те снощи? - попита той.
- Хванах малко от разговора ви - признах си аз. - Често ли сънува кошмари?
- За малкото седмици, откакто я познавам, се случва през нощ. Когато сънува Каледония, все някак успявам да я утеша, но кошмарите за семейството й са друго нещо. Кълна се, ако някога срещна родителите й, ще...
Гласът му заглъхна, но гневът, кипящ в него, придаде осезаем заряд на въздуха край нас.
- Какво са й причинили?
- Предали са я на властите, защото се страхували от нея - обясни той. - Нашите ме криха до последно, затова и постъпих в лагера толкова късно. Същото важи и за Дунди. Тези на Зу обаче буквално я изгонили, когато повредила колата на баща си насред магистралата.
- О, боже!
- Предали я още по време на първия официален Набор. - Той облегна лакът на шофьорската врата и отпусна лице в дланта си. Козирката на шапката криеше очите му. - Забравих, че ти си пропуснала този момент.
Зачаках пояснение.
- Случи се, след като повечето наши връстници вече бяха по лагерите или пък се бяха укрили. Правителството разпространи обявление, че родителите, които не се чувстваха в безопасност край децата си или не можеха да се грижат за тях, можело да ги изпратят на училище точно в една определена сутрин, когато агентите на Специален отряд „Пси" щели да ги отведат в поправителните лагери. Настояваха всичко да мине съвсем скрито-покрито, за да не се разстройват и бунтуват децата.
Потрих челото си, мъчейки се да прогоня картините, наводнили съзнанието ми.
- Тя ли ти разказа всичко това?
- Да ми разкаже... на глас? - Очите му останаха върху пътя, но видях как пръстите му се впиха във волана. - Не. Написа ми го на части. Не съм я чул да казва и едничка дума, откакто...
- Откакто сте я измъкнали? - довърших аз. Изпитах странно облекчение, независимо от всичко, което знаех. - Значи е по неин избор, не защото са й причинили нещо в лагера.
- Напротив, всичко е заради нещата, които са й правили там, и далеч не е по неин избор - обясни Лиъм. - Струва ми се, че най-убийственото чувство на света е да имаш толкова много за казване, но да не знаеш как да го изречеш с думи. Да си преживял нещо толкова жестоко, но да не си способен да си излееш душата, преди то да е загнило в нея. Права си - има глас и може би един ден ще проговори. Но след всичко, на което я подложих, след случилото се... просто не знам.
Наистина беше най-убийственото чувство на света, но не и пред пълната безпомощност от това да си затворен зад електрическа ограда, където волята ти не струва и пукната пара. След случилото се със Сам не проговорих почти цяла година; просто не намирах думи, с които да опиша агонията си.