- Знаеш ли аз какво щях да правя, ако нещата си бяха на мястото? - обади се Дунди. - По-късно тази есен щях да избирам в кой колеж да се запиша. Щях да съм минал приемните изпити, да съм изгледал кой знае колко бейзболни мачове, да съм имал абитуриентски бал, да съм се записал на курс по химия...
Гласът му заглъхна, но въпреки това долових разнищените краища на мисълта му - и как иначе? Това бяха същите онези неща, за които аз самата размишлявах, когато пропаднех в тъмната дупка на пропуснатите възможности. Веднъж мама ми каза, че образованието било привилегия, която не всеки можел да си позволи, но грешеше - не беше привилегия. Беше наше право. Имахме право на бъдеще.
Зу усети промяната в атмосферата. Погледът й запрескача помежду ни, докато
устните й се движеха безмълвно. Трябваше да сменим темата.
- Пффф - обадих се аз, скръстих ръце и се облегнах на седалката си. - Хич не си те представям на бейзболен мач.
- Ей, много мразя така! - Дунди върна бележника на Зу. - Ето, трябва да поработиш върху деветките. - После обърна неодобрителен поглед към мен. - Не е за вярване, че точно ти вярваш на детинските му фантазии.
- Какво трябва да значи това?
- Прекарала си в Търмънд колко... пет години?
- Шест - поправих го аз. - И май не схвана идеята. Не казвам, че вярвам в представите му, просто се надявам да е прав. Много, много се надявам да е прав, защото какво ни остава иначе? Да се крием, докато цялото ни поколение измре? Да избягаме в Канада?
- Успех - отвърна Дунди. - И Канада, и Мексико изградиха високи стени, за да не ни допускат зад свои граници.
- Да не би да са мислили, че ОМИН е заразна болест?
- Не, просто ни мразят от незапомнени времена и си търсеха оправдание да отблъснат дебелите ни задници от страните си завинаги.
Лиъм се появи точно в този момент с четири стиропорени кутии между двете си ръце. Движеше се бързо, почти на бегом. Приведох се и му отворих вратата, а той направо хвърли кутиите в скута ми.
- О, боже, този път какво? - проплака Дунди.
- Леле... - Едва успях да предотвратя изливането на храната по краката ми и седалката.
Двигателят на Бети изръмжа и внезапно изхвърчахме назад. Тъй като задното стъкло беше закрито с чаршаф, Лиъм разчиташе само на страничните огледала, за да ни изкара на пътя, а оттам - в тясната уличка, разделяща „Уофъл Хаус" от изоставения бижутериен магазин. Подпрях се с крак на вратата, докато старият микробус летеше назад покрай боклукчийските контейнери, чак до претъпкания служебен паркинг, скътан в глухата уличка зад ъгъла. Там спря рязко, изхвърляйки и четирима ни напред.
- Ще... постоим тук за малко - обяви Лиъм на ужасените си спътници. - Не се паникьосвайте, но май видях... все едно, тук ще е по-безопасно.
- Видял си Лейди Джейн. - Това не беше въпрос. Дунди знаеше отговора, преди да проговори.
Лиъм потри тила си и се приведе напред. Беше паркирал Бети така, че да има видимост надолу по улицата покрай стената на заведението.
- Да. Почти със сигурност.
Но как беше възможно да ни настигне?
- Проклятие - изписука Дунди. - Почти със сигурност или със сигурност?
- Със сигурност - отговори с малко забавяне Лиъм. - Има си нова кола, бял пикап, но бих разпознал самодоволната й физиономия навсякъде.
- Тя видя ли те? - попитах аз.
- Не знам - отвърна Лиъм. - Вероятно не, в противен случай с новото й протеже щяха да опитат да ме хванат. Минаха с колата покрай мен тъкмо когато излизах от заведението.
Изпънах шия напред, мъчейки се да надзърна отвъд стената. И сякаш по сценарий лъскав бял пикап с две тъмни фигури на предните седалки мина по улицата. Двамата с Лиъм се залепихме на облегалките едновременно и вперихме уплашени погледи един в друг. Мисля, че и двамата не си поехме дъх, докато не се уверихме, че никой не идва да провери служебния паркинг.
Той се прокашля.
- Ъх... защо не раздадеш храната? Аз само ще надникна...
- Лиъм Майкъл Стюарт - прогърмя гласът на Дунди откъм задната седалка. -Ако покажеш и единия си крак от този микробус, ще наредя на Зелена да те замери с храната.
- Не си мисли, че няма да го сторя - предупредих го аз. Много добре знаех какво иска да направи: да излезе и да рискува живота си, само и само да се увери, че теренът е чист. Като му подадох една от стиропорените кутии, той се отпусна пораженчески в седалката си.
Беше поръчал и на четирима ни простичко меню от бъркани яйца, бекон и по две палачинки без сироп. Останалите нападнаха лакомо храната си и я излапаха на по пет хапки. Аз дадох палачинките си на Зу, преди Лиъм да е успял да го стори.