След като се поуспокоихме донякъде, той извади картата и я разгърна върху волана. Часовникът на таблото показваше 7:25 ч., а когато Лиъм се обърна към нас, на лицето му се беше появило решително изражение, каквото не бях виждала у никого толкова рано сутринта.
- Така, отбор - подхвана той. - Трябва да се върнем на правилния път. Съзнавам, че последният ни „Ийст Ривър" се оказа абсолютен провал, но трябва да продължим търсенето. Затова предлагам да обмислим фактите, които разбрахме от онези Сини: Едо. - Чак след цяла минута мълчание осъзнах, че дотам се простираха въпросните „факти".
- Трябваше да ги подкупим за повече информация - каза Дунди.
- С какво? - попита Лиъм, оставяйки картата. - Не биха взели теб, Дунди, а ти си най-ценният ни актив.
Дунди, разбира се, не намери шегата му за забавна.
- Обясниха ли ти как се пише? С едно „д" или с две? - попитах аз. - Защото, ако е улика, и това е не по-малко важно от самата дума.
Двете момчета се спогледаха.
- Ох... да му се не види! - изруга накрая Лиъм.
Някой дръпна ръката ми и веднага се обърнах към Зу, която беше вдигнала бележника си. На страницата пишеше Е-Д-О.
- Браво на теб, Зу - похвали я Лиъм. - Добре че поне един от нас е слушал.
- И това ли беше? - попитах аз.
- Единственото друго нещо, което ни издадоха, беше, че ако достигнем Рали, сме отишли твърде на юг. Едва си изпросихме дори това. - Обясни Лиъм. - Бяхме много жалка гледка.
- А и не е изключено да са ни будалкали - обади се Дунди. - Това ме дразни най-много. Щом „Ийст Ривър" е толкова хубаво място, защо си тръгваха оттам?
- Отиваха си вкъщи, забрави ли... Беглеца...
Докато двамата спореха, аз измъкнах картата от ръцете на Лиъм и се съсредоточих в нея, мъчейки се да разгадая оплетените линии. Беше ми обяснил набързо как да съставям маршрут от точка А до точка Б, но още ми беше трудно.
- Вие как мислите? - попитах ги накрая. - До какъв план сте стигнали?
- Срещнахме се с въпросните хлапаци при охайската граница - обясни Лиъм. -Идваха от изток и се отправяха на запад. Ако добавим тази информация към онова, което знаем за Вашингтон и Рали, най-вероятните кандидати са Западна Вирджиния, Вирджиния и Мериленд. Зу каза, че Едо било старото име на Токио, но не ми се вярва да се е покрил чак там.
- Аз пък си мисля, че това е код - вметна Дунди. - Някакъв шифър. - Поизправи се в седалката си и обърна лице към мен. Бавно плъзващата по лицето му усмивка ме подсети за един документален филм, който бяхме гледали в училище: за това как крокодилите оголват зъбите си, докато плуват към плячката си по повърхността на водата. - А като стана дума за кодове, не каза ли, че от Лигата са те спасили, защото си кодоразбивачка от световно ниво?
Мамка му!
- Не съм казвала от „световно ниво"...
- Ами да! - Лицето на Лиъм грейна от сърцераздирателно вълнение. - Ще опиташ ли да го разтълкуваш?
Мамка му и пак мамка му!
- Ами... ъ, добре - отвърнах с каменно лице. - Зу, ще ми покажеш ли бележника си отново?
Всички впериха погледи в мен; действаха ми толкова парализиращо, че сякаш бяха седнали върху гърдите ми. Отоплението беше изключено и в микробуса цареше страшен студ, но тялото ми направо тежеше от гореща, лепкава паника. Стисках бележника като спасително въже.
Знаех, че съществуваха деца, които можеха да вкарат няколко десетки букви в мозъка си и да избълват цял куп сложни координати или незабавно да разтълкуват някой ребус, но аз определено не бях сред тях.
Дунди изсумтя.
- Явно от Лигата са спасили грешния човек.
- Ей - сряза го Лиъм. - Цели две седмици умуваме върху тая чудесия и не сме постигнали абсолютно нищо. Не смяташ ли, че е редно да й дадем поне един час за размисъл?
Дали не можех да заместя буквите „Е-Д-О" с цифри? 6-5-15? Боже, какви други кодове съществуваха? Морзов? Не - изключено. А може би изобщо не беше код? Всъщност това ми се струваше доста по-логично. Ребусът трябваше да е нещо, което всички деца - и тези в лагерите, и тези извън тях - да са способни да разтълкуват, затова не можеше да е нещо твърде сложно, в противен случай никой нямаше да го разгадае.
Излъжи - помислих си и отместих един кичур коса от лицето си. - Просто излъжи. Лесно е. Кажи им каквото и да е. Обикновено какво изобразяваха трицифрените числа? Цена, час, областен код...
- О! - Ако бях права, „О, боже!" беше по-подходящо.
- О? - повтори Лиъм. - „О" какво?
- Бях забравила... ами, може и да се лъжа, затова не бързайте да се радвате, но май това е областният код на Вирджиния.
- Няма четирицифрени областни кодове - каза Дунди. - Шест-пет-петнайсет не става.