- Да, но шест-пет-нула става - изтъкнах аз. - Замисли се. Е-Д-О. „О"-то може да е нула.
Лиъм се почеса по тила и обърна поглед към Дунди.
- Шестстотин и петдесет. Говори ли ти нещо?
Завъртях се към Дунди, внезапно виждайки го в друга светлина.
- От Вирджиния ли си?
Той скръсти ръце и погледна през прозореца.
- От Северна Вирджиния.
Трябваше да се досетя.
- Шестстотин и петдесет е кодът на Западна Вирджиния - обясних на Лиъм. -Не знам докъде точно се простира на север и юг, но мисля, че трябва да е ето тази област. - Показах му на картата. Не просто мислех така, а знаех със сигурност. 650 беше областният код на Сейлъм, където живеех с родителите си. -
Включва доста големи и малки градове, но има и множество незастроени земи, подходящи за скривалище.
- Я виж ти. - Лиъм задържа погледа си на пътя и гласа си равен, но ми прозвуча прекалено небрежно. - Случайно да си израснала някъде в областта?
Нещо се стегна в гърдите ми и отново сведох поглед към бележника.
- Не.
- Във Вирджиния Бийч може би?
Поклатих глава.
- Едва ли сте чували за моето градче.
Дунди отвори уста да каже нещо, но Лиъм се покашля предупредително от шофьорската седалка. Темата беше приключила и никой не смееше да я подхване отново, най-вече аз.
- Е, уликата е добра, макар че ми се искаше областта да е по-малка. - Той погледна към мен. - Благодаря, Руби Тюздей3. - Изненадващо приятна топлина започна да извира от гърдите ми.
- За нищо. - Но ако греша... Прогоних мисълта. Уликата наистина си я биваше.
Лиъм надникна за последно към уличката, за да се увери, че е чисто, сгъна картата и я върна в отворената жабка. Бети се събуди с тихо ръмжене.
- Къде отиваме? - попита Дунди.
- На едно сигурно място. - Лиъм вдигна едното си рамо. - Отсядал съм там и преди. Пътят не е много, около два часа е. Но ако се загубя, някой от двама ви, местните, ще трябва да ми помогне.
От доста време не ме бяха наричали така - като човек с дом. Вярно, бях родена там, но Търмънд беше мой дом почти толкова време, колкото и предишният ми. Сивите стени и циментови подове бяха заличили повечето спомени за родната ми къща, изтривайки първо дребните детайли - аромата на мамините медени бисквити, подредбата на снимките по стената на стълбището, - преди да погълнат и цялостната картина.
Нощем, когато в колибата ставаше достатъчно тихо, че да чувам мислите си, често си позволявах да копнея по нещото, наречено дом. Чудех се дали за сърцето ми домът беше мястото, в което бях родена, или онова, в което израствах. Дали имах правото на избор, или той вече беше предопределен.
Истината беше, че като гледах отражението си в прозореца, не виждах нито частица от онази Руби, която бе живяла в бяла къщичка в дъното на улицата, онази Руби с лепкавите от мед пръсти и разрошени плитки. А това ме караше да се чувствам някак празна - сякаш бях забравила текста на любимата си песен. Онова момиче си беше отишло завинаги и от него оставаше само сътвореното от проклетото място, научило го да се бои от ярките искри в сърцето си.
Подминахме няколко отбивки към Харисънбърг и няколко за университета „Джеймс Мадисън". Возенето по голяма магистрала, разчитайки на нищо друго, освен на надеждата, че никой няма да ни спре, не беше точно представата ми за приятно прекарване, но засега рискът си струваше - най-малкото заради гледката.
Обожавах долината Шенъндо, всеки сантиметър от прелестната й ширина. Като малка родителите ми ме взимаха по-рано от петъчното училище за поредния дълъг уикенд на туризъм и лагеруване. Никога не си носех книги или видеоигри за из път - не ми трябваха. Просто гледах през прозореца и попивах всичко.
Сещате ли се за онези моменти в по-старите филми, когато камерата се задържа върху героя или героинята, отправили вдъхновен поглед към гората или реката, а слънцето проблясва по листата на дърветата в най-подходящия ъгъл и музиката става все по-прочувствена? Именно такова усещане имах, когато влизахме в долината Шенъндо.
До този момент, до мига, в който за пръв път видях ефирната синкава мъгла около планините, не бях осъзнала, че вече се намирахме в Западна Вирджиния. Че ако останехме на магистралата, щяхме да стигнем до Сейлъм за два часа. Два часа.
Не знаех как да се чувствам.
- Уф - оплака се Лиъм и посочи временния пътен знак малко по-напред:
ШОСЕ 81 ЗАТВОРЕНО В УЧАСТЪКА МЕЖДУ ХАРИСЪНБЪРГ И СТОНТЪН. ИЗПОЛЗВАЙТЕ МЕСТНАТА ПЪТНА МРЕЖА.
До девет часа сутринта вече бяхме навлезли достатъчно надълбоко в Харисънбърг, за да усетим пулса му. Тук-там виждахме ресторанти, току-що отворили врати да приветстват сутрешната светлина. Подминахме няколко възрастни души на колела, натоварени с куфари и раници и свели глави към тротоара. Дори не ни обърнаха внимание.