Но не срещнахме нито един студент.
Когато накрая достигнахме университета, Дунди въздъхна, облягайки глава на стъклото.
- Добре ли си, приятел? - попита Лиъм. - Искаш ли да спрем, за да подишаш малко академичен въздух?
- Какъв е смисълът? - поклати глава Дунди. - И той е затворен като всички останали.
Завъртях се в седалката си.
- Защо?
- Главно заради липса на студенти. Ако си достатъчно голям за колежа, значи, си достатъчно голям за армията. Дори да не беше така, едва ли хората могат да си го позволят в момента.
- Божичко, колко депресиращо - коментирах аз.
- Предложението ми си остава - увери приятеля си Лиъм. - С радост бих разбил вратата на някой кабинет, ако изпитваш нужда да поседиш на някой от тесните чинове и да се популиш срещу бялата дъска. Знам колко обичаш миризмата на изветрели маркери.
- Оценявам го - каза Дунди и преплете пръсти в скута си. - Но не е необходимо.
Подминахме нещо, наподобяващо черна ограда от ковано желязо, макар че беше невъзможно да се определи заради съдраното одеяло, с което беше покрита. Чак когато се приближихме, осъзнах какво наблюдаваме: съдраното одеяло не беше одеяло, а стотици, дори хиляди листове хартия, завързани, залепени или забодени на оградата.
Лиъм намали скоростта и свали малко очилата си, за да ги види по-добре.
- Какво пише там? - попита Дунди. - Не мога да...
Зу просто сведе глава и затвори очи.
Бяха обяви за изчезнали деца и тийнейджъри, снимки, лозунги, чието мастило беше размито от дъжда - на най-големия от тях пишеше само МАТЮ 19:14. Висеше накриво, сякаш някой се беше опитал да го свали, но някой друг го беше върнал почти на мястото му. Стената от пожълтяла хартия понасяше стоически поривите на вятъра, който духаше през пръчките на оградата и изтръгваше някои от по-старите листове, докато други само караше да пърхат като крилца на колибри. Сред морето от хартия изпъкваха плюшени играчки и цветя, и одеяла, и шарени панделки.
Не, не бяха изчезнали. Тези деца бяха или по лагерите, или мъртви. Ако родителите и семействата им ги издирваха, лепяха снимките им по стени и стълбове, това беше защото си ги искаха обратно. Нуждаеха се от тях.
- Боже - обади се с напрегнат глас Лиъм. - Та къде пишеше, че е отбивката за шосе 81?
Ясеновите дървета, обточващи самотния еднолентов път, току-що се бяха сдобили с разкошните си млади кожи, но на следобедната светлина сенките им изглеждаха плашещо дълги.
3 От едноименната песен на Rolling Stones. –Бел. прев.
Четиринайсета глава
Потънах в сън някъде между Стонтън и Лексингтън и се събудих тъкмо навреме да огледам добре високата бяла сграда на „Роанок", бившия „Уолмарт" на Вирджиния.
Да, синята табела се държеше с последни сили за една от страничните стени на зданието, но това беше единственото разпознаваемо нещо от супермаркета. Няколко бездомни котки кръстосваха безцелно паркинга, тласкани в една или друга посока от променливите пориви на вятъра. Като изключим шепата изоставени коли и зелени боклукчийски контейнери, обширният асфалтов паркинг пустееше. На мандариновата светлина от следобедното слънце изглеждаше така, сякаш апокалипсисът вече е споходил Вирджиния.
Намирахме се на един хвърлей от Сейлъм. На десет минути път с кола. Стомахът ми се сви при мисълта.
И този път Лиъм настоя да влезе сам в супермаркета. Усетих гумената ръкавица на Зу върху ръката си и дори не ми се наложи да я погледна, за да се досетя какво изражение щях да намеря на лицето й. И тя не искаше да го пуска сам-самичък на място, което твърде силно наподобяваше преизподнята.
Затова остана - напомних си. - За да се грижиш за тях. А в този момент човекът, който най-много се нуждаеше от мен, вървеше към опасността.
Изскочих от Бети и стиснах дръжката на вратата.
- Натиснете клаксона три пъти, ако стане нещо - наредих им и я затворих. Лиъм явно чу, защото ме изчака, облегнат на един от ръждясалите парапети на отделенията за пазарски колички.
- Има ли начин да те убедя да се върнеш в Бети?
- Ъ-ъ - отвърнах аз. - Хайде.
Той тръгна зад мен, заровил ръце в джобовете си. Не виждах очите му, но прегърбената му походка беше достатъчно показателна.
- Одеве ме попита откъде знам за това място... - обади се той, когато наближихме входа.