- Не... ясно ми е. Не е моя работа.
- Зелена - подхвана Лиъм. - Няма нищо. Просто не знам откъде да започна. Вече разбра, че двамата с Дунди сме се крили от властите. Да, но преживяването не беше особено приятно за никой от двама ни. Той поне трябваше да живее в горската колиба на баба си и дядо си в Пенсилвания.
- Аха, но ти си имал удоволствието да пребиваваш в този изтънчен център на американската култура.
- Да, и тук - потвърди Лиъм. - Просто... не обичам да говоря за онези времена пред Зу. Не искам да си мисли, че животът й ще бъде такъв.
- Но и не бива да я лъжеш - казах аз. - Знам, че не искаш да я плашиш, но не можеш да й втълпяваш, че я чака лесен живот. Не е справедливо.
- Справедливо? - Той вдиша през зъби и затвори очи. Като проговори отново, гласът му беше придобил обичайната си мекост. - Както и да е, забрави.
- Ей - хванах го за ръката аз. - Разбирам те, ясно? На твоя страна съм. Но не бива да се държиш така, сякаш животът ще е песен. Не й го причинявай, не заслужава такова разочарование. Хиляди деца от лагера ми си въобразяваха, че мама и тате винаги ще ги чакат, благодарение на което всичките - всички ние -сме сериозно травмирани.
- О, недей така - каза Лиъм без капка гняв в гласа си. - Ти не си травмирана.
По този въпрос можех да възразявам, докато лицето ми посинееше.
Вандалът, откачил плъзгащите врати от релсите им, не си беше направил труда да им намери безопасно място. Парчета стъкло, натрошени от десетки крака, обсипваха циментовия под между черните метални рамки. Минахме през обезобразените им форми и влязохме в малкото странно пространство, където обичайно се намираше служителят, приветстващ клиентите.
Лиъм се подхлъзна на жълтеникавия прахоляк, натрупал се по пода. Протегнах се да го хвана и той изсумтя от изненада. Дори докато му помагах да се изправи, очите му останаха забодени в пода, където десетки стъпки, оставени в прахта, се пръсваха в различни посоки - какви ли не форми и размери: от назъбената шарка на мъжка туристическа обувка до декоративните завъртулки на детска платненка. Всичките се бяха отпечатали като сурови курабийки, току-що отрязани от прясно разточено тесто.
- Може да са стари - прошепнах аз.
Лиъм кимна, но не се отдалечи от мен. Не бях успокоила нито един от двама ни.
Електричеството на магазина бе прекъснато от доста време и личеше, че вратите му са били отворени за света твърде дълго. Само секунда, след като чухме дрънченето по някой от съседните рафтове, Лиъм вече беше изскочил пред мен.
- Може да е... - подхванах, но той поклати глава и аз млъкнах. Загледахме безмълвно по посока на шума.
И когато сърната - чудно хубаво същество с копринена, карамелена на цвят козина и огромни черни очи - изскочи иззад преобърнатите стелажи със списания, с Лиъм се спогледахме и прихнахме в ням смях.
Лиъм допря показалец до устните си и ми махна да го последвам. Очите му обхождаха тъмната флотилия от идентични каси пред нас. Някой беше събрал всички пазарски колички и беше задръстил коридорите между касите с тях, сякаш в опит да създаде укрепителна стена срещу нежелани посетители. Внимавайки да не срутим купчината от пластмасови кошници, се покатерихме върху конвейерната лента на най-близката каса. Оттук виждах, че изходът беше барикадиран с рафтове. Изглежда, нещо грамадно беше влетяло през тях и бе разбило импровизираната преграда.
Но какво?
Мисля, че една част от съзнанието на всеки човек, не само тези с пси-способности, е чувствителна към спомените, запечатани в дадено място. Силните усещания, особено страхът и отчаянието, остават да витаят във въздуха и връхлитат всеки, имал нещастието да посети това място. Имах чувството, че тъмнината ме привиква с пръст и ме изкушава да узная тайните й.
Нещо ужасно се беше случило тук - долавях студения му допир по гръбнака си. Вятърът свистеше през отворените врати и свиреше от онези скриптящи мелодии, които караха косъмчетата по тила ти да настръхнат.
Исках да си тръгна веднага. Това място криеше опасности. Не биваше да водим Зу и Дунди тук - защо тогава Лиъм продължаваше напред? От време на време аварийното осветление се съживяваше, подобно на жуженето на стотици мухи, затворени в кутия. В тези моменти всичко се оцветяваше в отблъскващо зелено и докато Лиъм напредваше по първия коридор, имах чувството, че тъмнината, дебнеща в дъното му, ще го погълне цял.
Втурнах се напред в морето от празни метални стелажи, половината от които лежаха по гръб или един върху друг в безразборни диагонали с превити от невидим товар рафтове. Гуменките ми скърцаха, докато си проправях път през разпръснатите по пода лосиони, води за уста и лакове за нокти. Нещата, които някога ни се бяха стрували толкова необходими, така жизненоважни, сега се търкаляха забравени.