Щом го настигнах, вкопчих пръсти в меката гъвкава кожа на ръкава му. Лиъм се извърна със светнали от изненада сини очи. Отстъпих назад и пуснах якето му, шокирана от постъпката си. Беше ми се сторило съвсем естествено да го сграбча - изобщо не се бях замислила, водена от внезапната нужда да бъда близо до него.
- Мисля, че трябва да се махаме оттук - прошепнах му. - Нещо в това място не ми харесва. - И не говорех за странния вой на вятъра, нито за птиците, накацали високо по старите покривни греди.
- Няма страшно - отвърна той. После ми обърна гръб, но едната му ръка излезе от джоба на якето и се понесе към мен в тъмнината. Не знам дали ми махаше да го последвам, или искаше да я хвана, но нямах смелост да направя което и да било от двете.
Тръгнахме рамо до рамо към задния десен ъгъл на магазина; като че ли тази му част с всичките й инструменти и електрически крушки беше преживяла най-леко набезите или просто хората, опразнили другите стелажи, не бяха сметнали стоката й за толкова полезна.
Моментално осъзнах накъде вървим. Някой си беше устроил лагер със сини плувни дюшеци, служещи за легла. Върху една хладилна чанта бяха струпани празни опаковки от пълнозърнести соленки и кексчета „Хостес", а върху тях бяха закрепени малко безжично радио и голям електрически фенер.
- Леле, не мога да повярвам, че още си е тук. - Лиъм застана на половин метър зад мен и скръсти ръце. Проследих погледа му до десетките дупчици в напуканите бели плочки по пода. Почти успяха да отклонят вниманието ми от засъхналите кървави петна под краката на Лиъм.
Отворих устни.
- Кръвта е стара - побърза да обясни той, сякаш това трябваше да ме успокои.
После ми подаде ръка с пресилена усмивка. Издишах въздуха, заклещен в гърдите ми, и се пресегнах към нея.
В момента, в който ръцете ни се докоснаха, видях всичко. Аварийното осветление над задната стена грейна като прожектор, озарявайки огромното черно ψ нарисувано върху нея, както и съвсем красноречивото послание до него:
НАПУСНИ ВЕДНАГА.
Дебелите, разкривени букви изглеждаха така, сякаш плачеха. Светлините изпращяха и отново изгаснаха с едно силно „щрак", а аз изтръгнах ръка от тази на Лиъм и се хвърлих напред, право към нарисуваното със спрей послание. Защото миризмата... провисналият шрифт... Долепих пръсти до символа пси, а като ги отдръпнах, бяха лепкави. Черни.
Прясна боя.
Лиъм дотича до мен тъкмо в момента, в който усетих странно парене в центъра на тялото си. Сведох поглед с очакване да видя как първата искра възпламенява предницата на нелепата рокля от Зу, а в следващия миг се строполих на земята и Лиъм падна върху мен. Нещо ни помете като две маргаритки, изникнали във фугите на плочките.
Рамото на Лиъм се заби в гърдите ми и изтръгна въздуха от дробовете ми. Опитах да вдигна глава, за да видя какво ни е сполетяло, но нещо ме притискаше към пода като масивен, невидим камък. Лиъм лежеше върху мен, също толкова обездвижен.
Студеният под вледеняваше гърба ми, но цялото ми внимание беше насочено към силния натиск на рамото му в бузата ми. Ръцете ни бяха заклещени между телата ни и за момент ме споходи неприятното чувство, че не можех да определя къде е разделителната граница помежду ни, сякаш се сливахме. Той преглътна сухо, а пулсът в гърлото му беше достатъчно близо да ухото ми, че да го чувам съвсем отчетливо.
Лиъм опита да повдигне глава, напрягайки мускулите по якия си гръбначен стълб.
- Ей! - провикна се той. - Кой е там?
Вместо отговор получихме още един удар от невидимите ръце. Този път полетяхме нанякъде, а кожата на якето му заскърца от триенето с прашния под. Гледах как лампите над главата му прехвърчат със зашеметяваща скорост, сливайки се в един цялостен лъч светлина. Нечий буен смях ни съпровождаше надолу по коридора между стелажите и сякаш ни заобикаляше отвсякъде. Стори ми се, че видях тъмна фигура с ъгълчето на окото си, но по-скоро приличаше на чудовище, отколкото на човек. Прелетяхме през съдраните завеси за баня, лосионите, белината, чак до редицата каси в предната част на магазина.
- Спри! - изкрещя Лиъм. - Не сме...
Има звуци, които чуеш ли, никога не забравяш. Скършване на кост. Мелодийката на камиончето за сладолед. Отлепването на самозалепващи се ленти. Щракването на пистолетен предпазител.
Не - помислих си. - Не точно сега... не точно тук!
Забихме се болезнено в една от касите и сблъсъкът с метала потисна всяко сетиво в тялото ми. Последва кратък момент на мъчителна тишина, преди уж мъртвите светлини на магазина да блеснат заслепяващо. Касата също се задейства и конвейерната й лента заскриптя - последва я и съседната, и следващата. Всичките се подчиниха на невидимата сила като войници. Номерата над тях замигаха в жълто и синьо като предупредителни сигнали, но с такава бързина, че очите ми се отказаха да следят цветовете.