Първоначално реших, че отново сме станали жертва на Белия шум; охранителните системи, интеркомът и мониторите се включиха наведнъж и ни заляха стотици различни гласове. Светлините грейнаха участък по участък, преливащи от електричество след дългите години на живот като кухи, прашни вени.
С Лиъм се обърнахме и видяхме Зу, долепила голата си дясна ръка върху една от касите. Дунди стърчеше до нея с восъчно бледо лице.
След няколкосекундния токов удар на Зу касите запукаха като фойерверки, разпръсвайки синкаво-бели искри и стъкло по земята.
Струва ми се, че намерението й беше просто да отвлече вниманието на нападателите ни за достатъчно дълго, че да се измъкнем. С ъгълчето на окото си я виждах как ни маха да тръгнем към нея, но машината под другата й ръка се беше нагорещила до ужасяващо вулканично сияние. Усетих как невидимата хватка около тялото ми се разпуска внезапно, но страхът не ми даваше да помръдна. Зу не отлепяше ръка от касата. Явно с Лиъм си бяхме помислили едно и също нещо, защото скочихме на краката и й закрещяхме да спре.
- Кажете й да престане! - някой успя да надвика алармите.
- Зу, пусни касата! - Лиъм се запрепъва в шишета слънцезащитно олио и спрей против насекоми, изпопадали от близкия стелаж. Вдигна ръка да придвижи Зу с помощта на способностите си, но Дунди го изпревари. Свали ръкавицата от другата й ръка и я нахлузи на своята, после направо отскубна дланта й от метала.
Светлините угаснаха. Тъкмо преди електрическите крушки да се пръснат, видях лицето на Зу, докато излизаше от транса, в който беше попаднала. Големите й очи бяха обточени с червено, късата й черна коса стърчеше нагоре, а луничките й изпъкваха още повече на фона на пламналото й овално лице. Внезапно настаналата тъмнина позволи на Лиъм да събори и двама им с Дунди на земята.
Тогава, сякаш по чудо, аварийното осветление отново се задейства.
Първото раздвижване не дойде от нас. Вече виждах нападателите ни съвсем ясно - катереха се по смачканите купчини от бели стелажи. Бяха четирима, всичките облечени в черно и въоръжени с пистолети. Първият ми обичаен импулс при вида на човек в черна униформа беше да побягна. Да повлека останалите и да избягам.
Но това не бяха войници от СОП. Дори не бяха възрастни хора.
Бяха хлапета, също като нас.
Петнайсета глава
Като ни наближиха, видях катовете разнородни тъмни дрехи и мръсотията по лицата им. Всичките имаха мършави крайници и хлътнали бузи, сякаш нещо ги беше разтегнало изведнъж.
Всичките бяха момчета, горе-долу мои връстници.
Лесно щяхме да ги надвием, ако ни се наложеше.
- Мътните ме взели - измърмори най-близкият до нас, клатейки гъстата си рижава коса. - Казах ви, че трябва първо да проверим микробуса.
Русата глава на Лиъм се надигна зад купчините пазарски колички.
- Какво, по дяволите, си мислите, че правите, малоумници такива? - озъби им се той. Дочу се и друг звук, нещо като котешко мяукане. Или плач на малко момиченце.
Прескочих един кош с преоценени дивидита, за да отида при тях. Зу седеше на пода, вдигнала розовата си длан към присвития поглед на Дунди. Без очилата, закрепени на носа му, изглеждаше като коренно различен човек.
- Добре е - увери ме той. - Няма изгаряния.
Лиъм се надигна внезапно и използва рамото ми като опора, за да прескочи един от преобърнатите стелажи.
- Добре ли си? - попита ме той.
- Да - отвърнах му. - Бясна. Ти?
- Добре съм. Бесен.
Бях сигурна, че ще ми се наложи да го усмирявам, като наближим групичката момчета, но гневът му като че ли утихваше с всяка следваща стъпка към тях. Непознатите хлапаци се бяха скупчили до щанда с гумени играчки за басейн. Най-високият, чиято бухнала кестенява коса почти обгръщаше тънката му като молив шия, излезе стъпка пред другите - рижавия, който пръв беше проговорил, и двамата широкоплещести блондини, приличащи на братя.
- Ей, човече, съжалявам - каза той.
- Все такива глупости ли правиш? - попита Лиъм. - Нападаш хората, без дори да провериш дали са въоръжени, дали не са на твоя страна?
Главатарят се наежи.
- Можеше да сте преследвачи.