Без да мига, той внезапно впери премрежен поглед в мен. Аз обаче виждах всичко - дори невъзможното. Ръце, барабанящи по автомобилен волан, жена в черна рокля, привела се да ме целуне, бейзболна топка, летяща към мен на огромно зелено игрище, пръстите ми, заровени в косата на малко момиченце... Картините се въртяха зад затворените ми клепачи досущ като кадри на стар филм. Образи на хора и предмети се жигосваха в ретините ми и витаеха в главата ми като свирепи призраци.
Не са мои - пищеше съзнанието ми. - Това не са мои спомени.
Но нима бе възможно да са негови? Спомени ли бяха наистина? Или пък мисли.
В следващия момент ме връхлетя още една върволица. Момче, сивата машина просветваше и пушеше над него. Жълто. Усетих как устните ми оформят думите, сякаш бях присъствала на място. Видях малко червенокосо момиченце в стая, подобна на тази; видях как вдига пръст и масата с лаптопа пред нея закръжава на няколко сантиметра от земята. Синьо, чух да казва същият мъжки глас. Момче, стиснало молив между дланите си, впило пронизителен поглед в него -моливът избухва в пламъци. Червено. Карти с изображения и цифри, вдигнати пред лицето на друго дете. Зелено.
Стиснах очи, но не успях да се измъкна от картините, които последваха -редици маршируващи, маскирани с намордници чудовища. Намирах се високо над тях и ги наблюдавах през оплискано от пороен дъжд стъкло, но въпреки това съзрях белезниците и веригите им. Видях всичко.
Аз не съм една от тях. Моля ви, моля ви, моля ви...
Свлякох се на колене и опрях длани в пода; едва се сдържах да не повърна върху себе си и плочките. Ръката на мъжа в бяла престилка още стискаше тила ми.
- Зелена съм - проплаках, а бръмченето на машината почти погълна думите ми. Светлината ми се беше сторила твърде ярка и преди, но сега усилваше още повече туптенето зад очите ми. Вперих поглед в празното му лице и опитах да го убедя: - Зелена съм... моля ви, моля ви... - Но вече виждах майка ми, усмивката на момчето с разбитата уста - явно беше разпознал нещо от себе си в мен. Вече знаех какво съм.
- Зелена...
Вдигнах поглед към гласа, който се спусна над мен. Изцъклените очи на мъжа се взираха празно в моите. Ломотеше нещо през отпуснатия си език, сякаш дъвчеше думите.
- Аз съм...
- Зелена - каза той, клатейки глава. Гласът му звучеше позаякнал. Остави ме да клеча на пода и отиде да изключи машината, а като се върна зад бюрото си, бях толкова смаяна, че забравих да заплача. Едва когато взе флакона със зелена боя, нарисува огромен хикс на гърба на униформената ми риза и ми я подаде, си спомних, че трябва да дишам.
Всичко ще бъде наред, повтарях си, докато вървях по студения коридор и надолу по стълбището, към момичетата и военните, които ме чакаха на долния етаж. Чак през нощта, облещила очи в леглото си, осъзнах, че вече бях получила единствения си шанс за бягство - и не се бях възползвала от него.
Трета глава
Настаниха двете ни със Саманта - Сам - в колиба 27 заедно с останалите момичета от автобуса ни, класифицирани като Зелени - общо бяхме четиринайсет, а на следващия ден ни доведоха още двайсет. Седмица по-късно закръглиха бройката на трийсет и започнаха да пълнят съседната дървена постройка, разположена малко по-надолу по вечно разкаляната главна пътека на лагера.
Разпределиха ни леглата по азбучен ред, благодарение на което Сам се озова точно над мен - добро стечение на обстоятелствата, като се имаше предвид, че останалите момичета не приличаха на нея. Едни прекараха първата нощ във вцепенено мълчание, а други в плач. Аз обаче нямах повече време за сълзи. В съзнанието ми тежаха въпроси.
- Какво ще ни правят? - прошепнах към горното легло. Намирахме се в далечния ляв ъгъл на колибата, чиито стени бяха сковани толкова набързо, че в тях зееха пролуки. От време на време в помещението тихо влетяваше я леден полъх на вятъра, я някоя заблудена снежинка.
- Не знам - отвърна шепнешком Сам. Момичето на едно от съседните легла най-сетне бе потънало в забвението на съня и похъркването й прикриваше разговора ни. Когато един от военните ни доведе в новото ни жилище, заповяда следното: никакви приказки след угасване на лампите, никакво излизане, никакви свръхестествени прояви - умишлени или случайни. Това беше първият път, в който чувах някой да нарича способностите ни „свръхестествени прояви", вместо тактичното „симптоми". - Сигурно ще ни държат тук, докато измислят лечение -продължи Сам. - Поне така каза баща ми, когато войниците дойдоха да ме вземат. Вашите какво ти обясниха?