По дяволите - помислих си и стиснах отново очи. Долепих ръка до челото си, сякаш можех да задържа невидимите пръсти със сила. - Това беше рисковано. Твърде рисковано.
- Как се казваше онова хлапе? Жълтият, дето работеше с нас в кухнята? Фред? Франк? - Колинс се отпусна назад върху спалния си чувал, сплитайки ръце върху гърдите си.
- Фелипе, Фелипе Марино? - Очите на Грег се избистриха и продължиха пътешествието си нагоре по крака ми, отвъд точката, до която бях допуснала ръката му.
- Фелипе? - намеси се Лиъм, сякаш и той самият излизаше от транс. - Фелипе Марко ли казахте?
- Познаваш го?
Лиъм кимна.
- Пътувахме заедно известно време.
- Явно е било, преди да го пипнат - отбеляза Грег. - Той ни разказа за това място. Че се укрил тук с един приятел. Ти ли си бил?
- Да. Какво му се е случило? - Лиъм коленичи и се намърда между двама ни с Грег.
- Откараха ни в различни лагери. - Грег сви рамене. - Него натовариха в един от по-ранните рейсове за Мериленд. Кой знае...
Значи, Жълтите от техния лагер също са били преместени. Явно се случваше само в по-големите, но не и в малките, скалъпени набързо лагери на запад.
- Липсва ми тоя хлапак. Голям умник беше. Знаеше как да използва силите си... със сигурност по-добре от вашето девойче. Като гледам колко ще ви е от помощ, най-добре я изпратете обратно в лагера. - Грег кимна към Зу, която седеше с гръб към нас и се трудеше върху задачите с умножение, които Лиъм й беше възложил.
Моето търпение обаче се простираше дотук.
- Имаш две секунди да ме увериш, че се шегуваш - заплаших го аз, - иначе ще изядеш един тупаник в мутрата.
- Давай - изсъска до мен Дунди.
Лиъм обаче ме стисна за рамото и успешно провали шанса ми да изпълня заплахата си. Лицето му остана пасивно, небрежно, но дъхът пресекна в гърлото му. Разпери пръсти и докосна моите на пода. Аз изтръпнах при допира му, но не намерих сили да се отдръпна от него.
Грег вдигна ръце.
- Казвам само, че нещо не й е наред. Не е като другите, прав ли съм? - Той се приведе напред. - Да не би да е бавноразвиваща се? Да са си правили опити с нея?
- Зу е няма, не глуха - обясни спокойно Лиъм. - И мога да ти гарантирам, че е поне пет пъти по-умна от нас седмината, взети заедно.
- Е, малко преувеличаваш - подхвана Дунди. - Аз...
Лиъм му отне думата с остър поглед и доближи устни до ухото ми.
- Ще отведеш ли Зу?
Аз кимнах и потупах с пръсти неговите, за да му покажа, че съм разбрала. Станах от земята малко поуспокоена.
Отидох до Зу и й подадох ръка. Тя вдигна своята, без дори да ме погледне. Вперих очи в изцапаната й жълта ръкавица и независимо от случилото се едва преди няколко минути, я изхлузих от малките й пръстчета.
Не знам защо го направих; може би фактът, че не бях загубила контрол при такава близост с Лиъм, ми беше вдъхнал наивна смелост, а може би просто се гневях на реалността, която я беше принудила да носи ръкавици. Единственото сигурно нещо беше, че повече не исках да я виждам с тях.
Зу подскочи, като усети топлата кожа на ръката ми, и опита да изтръгне своята. Очите й се облещиха, но не можех да преценя дали е от тревога, или изумление.
- Хайде - подканих я, стисвайки пръстите й. - Да си спретнем момичешко парти.
Лицето й грейна, макар и без усмивка.
- Не се отдалечавайте - провикна се след нас Лиъм.
- Не се отдалечавайте - повториха другите момчета, после прихнаха в див смях.
Зу сбърчи презрително нос.
- Напълно те разбирам - уверих я аз и я отведох възможно най-далеч от тях.
През първите десетина минути, в които обикаляхме магазина, Зу постоянно надничаше към сплетените ни ръце, сякаш не можеше да повярва на очите си. От време на време някой кош с намалени дивидита или щанд с безполезни джунджурийки привличаше вниманието й, но тъмните й очи винаги се връщаха към ръцете ни. Току-що бяхме свърнали по коридора между стелажите с разпилени почистващи продукти, когато Зу подръпна ръката ми.
- Какво има? - попитах я и изритах един парцал за под от пътя си.
Зу посочи ръкавицата, която въртях небрежно със свободната си ръка.