Вдигнах сключените ни ръце.
- Какво лошо има в това?
Тя въздъхна тягостно, демонстрирайки, че не бях схванала идеята й. После ме завлече чак до другия край на коридора, където пусна ръката ми, за да грабне една бяла кутия от рафта. Отвори я, изхвърли стиропора и найлона от вътрешността й и извади старомоден сребрист тостер.
- Не мисля, че ще ни е необходим - подхванах бавно.
Тя ме стрелна с поглед, който съвсем красноречиво казваше: „Замълчи, ако обичаш".
Зу изхлузи и другата си ръкавица, разпери всичките си пръсти и ги долепи до двете страни на уреда. След малко затвори тъмните си очи.
Металният реотан във вътрешността на тостера се нагорещи до червено. Дългият черен кабел висеше свободно между краката й. Евтината дреболия издържа още само минута, преди вътрешностите й да се разтопят. Като видях пушека, я накарах да го остави на земята.
Видя ли? - казваше ми сякаш тя. - Схвана ли сега?
- Но с мен няма да направиш същото - уверих я и отново се пресегнах за ръката й. - Не се притеснявай, че ще ме нараниш, защото е невъзможно.
Чувството ми е познато - трябваше да й кажа вместо това. - Знам какво е да се страхуваш от неконтролируемите си способности.
Бях си наложила да не мисля повече за онзи военен под прикритие. Не исках да умувам дали съм способна да го сторя отново, нито пък да пробвам. Но как щяхме да овладеем способностите си, ако не ги упражнявахме? Ако не изпробвахме границите им?
- Хайде да потърсим нещо полезно - казах, преплитайки пръсти с нейните. Изчаках да усетя ръката й близо до своята, преди да я поведа в обратна посока. -Според теб какво...
Дори не си спомням какво щях да я попитам, но усетих, че вниманието й не е насочено към мен. Спря толкова внезапно и стисна ръката ми така силно, че отстъпих няколко крачки назад. Очите ми проследиха протегнатата й ръка до катурнатите закачалки с дрехи и обувки.
По-точно казано - до самотната яркорозова рокля, висяща от една празна стойка за дрехи.
Зу хукна към нея, профучавайки покрай рафтовете с кабели и кофи. Опитах да я настигна, но имах чувството, че нещо я тласкаше напред с бясна скорост. Спря точно пред стойката. Загледах с удивление как протяга ръка да докосне розовия плат, само за да я отдръпне в последния момент.
- Красива е - обадих се аз. Роклята се разкрояваше в талията и беше украсена с голяма панделка на мястото, където горната й част без ръкави срещаше полата на розово-бели райета. Зу като че ли гореше от желание да я свали от закачалката, да я притисне към гърдите си и да зарови лице в сатенения й плат.
Мога да изброя хиляда неща, които ми липсваха в Търмънд, но роклите не влизаха в списъка ми. Една от историите, които татко обожаваше да разказва на роднини и непознати хора, беше за това как, когато съм била на три годинки, с мама опитали да ме пременят в синя рокличка за тържеството по случай рождения му ден. Тъй като копченцата й били толкова малки, че не съм могла да ги достигна, направо съм разкъсала ефирната й материя на парчета. И така до края на тържеството съм се шляла гордо по бельо с картинки от „Батман".
- Няма ли да я облечеш? - попитах аз.
Тя вдигна поглед към мен и поклати глава. Задържа още миг ръце над пластмасовата закачалка, после ги свали, а на мен ми отне известно време да осъзная какво се случва.
Зу смяташе, че не я заслужава. Че е твърде чиста, твърде нова, твърде хубава за нея. Усетих жарък гняв във вените си, но не знаех накъде да го насоча. Към родителите й, задето я бяха предали на властите? Към лагера й? Към СОП?
Свалих роклята от закачалката с една ръка, а с другата хванах лакътя на Зу. Знаех, че отново ме гледа с недоумяващи тъмни очи, но вместо да й обясня, вместо да я насилвам да разбере думите, които исках да й кажа, я отведох до пробните, тикнах роклята в ръцете й и й наредих да я облече.
Беше като да теглиш лодка към пристанището със съвсем тънко въже. Първите няколко пъти я оставяше на земята и се налагаше да я вдигам. Не знам дали накрая желанието й надви, или просто бях успяла да разсея дори нейната предпазливост, но когато се появи иззад вратата на пробната, изпитах такова облекчение, че едва не заплаках.
- Изглеждаш невероятно. - Завъртях я, за да се види във високото огледало на пробната. Когато най-накрая я убедих да вдигне поглед, почувствах как раменете й подскачат под дланите ми; видях как очите й се разширяват и грейват, само за да ги забие в пода секунда по-късно. Пръстите й започнаха да дърпат плата. Клатеше глава, сякаш искаше да каже: „Не, не мога".