- Защо не? - учудих се и я обърнах към себе си. - Харесва ти, нали?
Не вдигна очи, но поне кимна.
- Тогава какъв е проблемът? - Мернах я да наднича скришом към огледалото. Без дори да подозира, заглаждаше с длани плата на полата.
- Именно. - Съгласих се аз. - Няма проблем. Да видим какво друго ще си намерим.
Зу изяви желание да потърсим нещо за мен. Естествено, дрехите за възрастни бяха разграбени; изборът ми се свеждаше до ловджийски костюми и работнически комбинезони. След няколко търпеливи обяснения относно нежеланието ми да облека синя копринена нощница и пола на маргаритки, Зу -без обаче да се лишава от крайно намръщения си фасон - се съгласи да ми предлага само дънки и обикновени тениски.
В следващия момент обаче посочи към щанда със сутиените и на една част от мен й се прииска да се пъхне под купчината захвърлени детски пижами и да си умре там. Буквите и цифрите не ми говореха абсолютно нищо и почти очаквах Зу да ми се присмее, когато първите сълзи на смущение напълниха очите ми.
Рядко ми се случваше да си кажа: „Ще ми се мама да беше тук". Вече разбирах, че не можех да поправя онова, което й бях причинила. Повече никога нямаше да ме погледне с майчинска любов, а аз цял живот щях да помня с най-голяма яснота изражението й, като ме видя онази сутрин. Учудвах се колко бързо се меняха чувствата ми към нея; в един момент си спомних как решеше косата ми, а в следващия се гневях, задето ме беше изоставила. Че не ме беше научила как да живея в собствената си кожа и да бъда момиче - нали за това бяха майките?
Но всъщност чия беше вината за това?
Зу сви умислено устни и сключи вежди, докато оглеждаше планината от бельо пред нас. Започна да подбира по нещо от всеки размер и да го мята към мен, докато и двете не прихнахме в буен смях без всякаква основателна причина.
Накрая намерих един сутиен, който ми се струваше подходящ за мен. Макар че трудно можех да преценя; досега бях носила само такива със стягащи банели и неудобни презрамки. Докато аз се преобличах, Зу доволно състави за себе си комплект като от моден каталог - розовата рокличка, бял чорапогащник и дънково яке с един-два размера по-голямо от необходимото. Останалите си находки натъпка в раницата на цветя, която й бях свалила от един висок рафт. И тъй като вече беше приключила с пазаруването за себе си, реши да оборудва и момчетата.
А за моя изненада, когато й намерих платненки с розови връзки, ме прегърна толкова силно през кръста, че едва не спря въздуха ми от благодарност. Не остана особено впечатлена от късите черни боти, които си открих в отдела за мъжки обувки, но и не опита да ми натрапи балерински пантофки или лачени обувки с висок ток.
Тъкмо сгъваше старателно ризата, която беше избрала за Дунди, когато ми хрумна нещо.
- Ей сега се връщам - казах й. - Чакай ме тук, ясно?
Отне ми няколко минути да намеря същия коридор. С Лиъм бяхме профучали по него с такава скорост на път към дъното на магазина, че не знаех дали не са ми се привидели. Но ето че бяха там - чифт яркорозови гумени ръкавици, окачени сред море от такива в традиционното жълто.
- Ей, Зу - провикнах се, щом я наближих. Вдигнах ги пред мен и зачаках да се обърне. Когато ме погледна, устата й буквално увисна. Остана толкова запленена от новите си ръкавици, че вървеше с протегнати напред ръце - досущ като принцеса, дивяща се на красивите бижута по пръстите и китките си. Направихме още няколко обиколки на магазина, като през това време я гледах как прави реверанси и се върти в новата си рокля, докато крачетата й танцуваха по следите, останали след инцидента при касите. Честно казано, като я гледах толкова щастлива, и аз самата не обръщах особено внимание на строшеното стъкло и мигащите екранчета. Свихме по смътно осветения коридор между стелажите с козметика, където вече едва сдържах усмивката си.
Лиъм ни намери там малко по-късно, тъкмо когато Зу връзваше с лъскаво ластиче плитката, която ми беше сплела. Аз седях на пода, а тя на рафта зад мен, подобно на някоя кралица от вълшебните приказки.
- Разкош! - възкликнах, като вдигна едно счупено огледало пред лицето ми. -Невероятна си.
За награда Зу преметна едната си тънка като на птиче ръчичка през врата ми. Аз се завъртях с лице към нея, за да вижда очите ми - исках да разбере колко сериозно, колко искрено го казвам.
- Невероятна си!
- Май двечките не сте скучали.
Лиъм стоеше облегнат на ръба на близкия стелаж с иронично вдигнати вежди. Зу хукна към него, грабвайки ризите и чорапите, които му беше подбрала.
- Благодаря ти. О, боже, Дунди ще се напикае от радост, като види всичко това! - Той сложи длан на главата й. - Леле, за съвсем малко ви оставих сами и вие взехте, че обрахте всичко. Браво на вас!