Прокраднах се до другия й край, движейки се тихомълком по циментовия под. Колкото повече се доближавах до тях, толкова по-отчетливо чувах напрегнатия им шепот.
- ... с тях - бърбореше Грег. - Не им дължим нищо.
Стиснах юмруци до тялото си и цялото недоверие, което се бе трупало в мен през изминалите няколко часа, достигна върха си. За миг ми се прииска да бях донесла раницата си от микробуса. Вътре бях скътала паникбутона, готов да го използвам, ако положението внезапно излезеше извън релси. Голяма глупачка си, Руби - смъмрих се наум. - Голяма.
Не ме тревожеха Грег и приятелите му. Въпреки че бяха въоръжени, пак можехме да ги надвием. Но ако опитаха да ни спретнат някой номер, докато спяхме, или ако извикаха подкрепление...
Спрях насред крачка.
Дунди ме беше предварил и вече стоеше на пост.
Беше седнал по турски с лице към палатките и бележникът на Зу бе в скута му. Така се беше заслушал в разговора на момчетата, че изобщо не ме чу да идвам и едва не изскочи от кожата си, като ме видя.
- Зу? - попита с присвити очи.
- Зу ли? - учудих се аз. Ама той сериозно ли?
Взех бележника и молива от ръцете му и обърнах на нова страница, без да погледна какво е писал досега. КАКВО ПРАВИШ?, написах и му показах. Той завъртя очи и отказа да приеме бележника, за да ми напише отговор.
ДАЛИ СА НАМИСЛИЛИ НЕЩО?
След секунда размисъл Дунди въздъхна и кимна утвърдително.
Написах:
ЕЛА С МЕН.
Той провеси рамене, сякаш не вярваше да има избор. Изправи се чевръсто и избърса длани в предницата на бежовите си панталони.
- Имам лошо предчувствие - заяви, като се отдалечихме достатъчно. Оттук виждахме палатките им, но те нямаше как да ни забележат.
- Мислиш, че ще ни ограбят ли?
- По-скоро мисля, че ще опитат да офейкат с Бети.
Последва дълга пауза; усетих как очите на Дунди се плъзват към мен, но моите бяха залепени за палатките, нащрек за неприятности.
- Отивай да спиш - нареди ми той сопнато и скръсти ръце. Но нещо в тона му ми подсказа, че навярно иска да провери как ще реагирам на това. - Защо изобщо си станала?
- Поради същата причина като теб - отвърнах аз. - Не искам никой от нас да бъде обран, пребит или заклан в съня си. Проверявам дали тези момчетии наистина са такива задници, каквито ми се струват от самото начало.
Дунди изсумтя и потри челото си с ръка. Беше нужно малко мълчание, но в крайна сметка усетих как полека преминаваме от мнителна враждебност към нещо като примирие. Раменете му вече не бяха толкова напрегнати, а когато ми даде знак с глава, го разтълкувах като дискретна покана. Направих крачка към него.
- Сякаш не беше достатъчно, че трябваше да се върне тук - пророни Дунди, но повече на себе си, отколкото на мен. - Божичко...
- Лиъм ли? - попитах аз. - Тук са заловили него и приятеля му, нали?
Дунди кимна.
- Така и не ми разказа цялата история, но мисля, че двамата с Фелипе са се натъкнали на племе Сини. Но вместо да ги приобщят, както се е надявал Лий, те ги пребили и им откраднали всичко - храна, раници, семейни снимки, всичко.
Прекарали тук няколко дни, уж за да се съвземат, но били толкова зле, че не могли да се изплъзнат, когато преследвачите ги открили.
Нещо твърдо се заклещи в гърлото ми.
- Лий смята, че племето им е подало сигнал - продължи Дунди. - Че Сините са получили дял от възнаграждението.
Не знаех какво да кажа. Мисълта, че хлапе, дете като всички нас, би се обърнало срещу собствения си събрат, извика у мен желанието да смачкам от бой стелажа, на който се бях облегнала.
- Имам вяра на Лиъм - пророних бавно накрая. - Добър човек е, но е като отворена книга за околните, а не всички от тях имат добри намерения.
- Именно - потвърди Дунди. - Толкова усилено издирва доброто у хората, че обикновено не вижда ножа, скрит в ръката им.
- И дори в този случай пак би обвинил себе си за ножа в ръката на отсрещния и би му се извинил, задето го е предизвикал.
Точно това ме притесняваше най-много у Лиъм - само бойскаутите бяха по-доверчиви и добронамерени от него. Чудех се дали е признак на изумително упорство, или изумителна наивност човек като него, видял толкова много смърт и страдание в живота си, да продължава да вярва така безрезервно, че всички останали са не по-малко благородни от него. Този факт подбуждаше едновременно яд и силно покровителствено чувство у мен - а навярно и у Дунди.